"Никога не сваляй маската."
"Никога не сваляй маската."

Зад маската: “Островът на кучетата”

Прочетете ревюто до края (или просто скролнете до долу ако не искате да ми четете глупостите), за да видите една нова идея, която един приятел роди и която планирам да използвам в бъдещи ревюта, ако някой има желанието да се включи.

Понякога случайността си прави лоши шеги с човек. Един път отиваш на кино, не знаейки какво ще гледаш, и попадаш на скучен филм, след това пък не отиваш, мислейки си: „Айде бе, какъв е шансът този път да се падне нещо качествено?“, и, разбира се, се пада нещо качествено. Втори път отиваш, обнадежден от случката през изминалия път, и попадаш на абсолютен провал според теб. В този момент вече си мислиш, че наистина има нещо много сбъркано с теб и все пак пробваш и трети път (три за късмет, нали?), просто защото има потенциалната възможност този път да се падне един от най-очакваните ти филми (ама като си знаеш късмета вече, наистина ли го вярваш, че ще стане?), но, естествено, по закона на ФИЛМърфи, отново оставаш с празни ръце. Тук вече достигаш критичната си точка и си на път да се откажеш от всичко, което съдържа думата „случайност“ някъде в контекста си, когато пред теб се показва едно изключително рошаво и нелепо куче, което изведнъж връща усмивката на лицето ти и не я сваля от там в продължение на следващите 100 минути. Е, точно в този момент разбираш, че може би все пак има някаква надежда за теб.

Тази надежда обаче си има и конкретно име и то е Уес Андерсън. Не знам колко от вас са чували за него, но ако не сте, веднага поправете тази грешка. Уес е без съмнение един от най-креативните и гениални филмови творци на нашето време и всеки негов филм е малък повод за празненство. Въпреки това може би ще ви прозвучи странно, че единственото, което ми напомни какво ще гледам този път, беше трейлърът, който гледах буквално преди седмица и то абсолютно случайно, без въобще да знам, че режисьорът подготвя това. А какво всъщност е скрил в ръкавите си Андерсън този път? Ами, накратко, кучета и японци. На пръв поглед странна комбинация, но на втори, трети, четвърти … N-ти виждаме една от най-впечатляващите със стила си и начина си на изразяване продукции в последните години. Не казвам, че филмът е перфектен във всеки свой аспект, но със сигурност мога да заключа, че няма слаб такъв. Ето и няколко причини, които, надявам се, ще ви убедят да хвърлите око на лентата:

Първата и може би най-важна причина този филм да е това, което е, както споменах вече, е Уес Андерсън. Първият ми досег с него беше сякаш твърде отдавна, когато гледах „Фантастичният Мистър Фокс“, който даде един съвсем различен и почти революционен облик на анимациите (или т.нар. stop-motion техника) и вдъхна нов живот на жанра и подхода, иначе позабравен с развитието на компютърно генерираните изображения. Последваха няколко други негови шедьовъра (любимият от които ми е „В царството на пълнолунието“), където неговата работа отново си личи от километри, стига да сте гледали поне едно негово произведение. Във всеки случай, начинът, по който режисьорът изгражда историята (вдъхновението му е дошло от пътен знак, какво повече да говорим), вмъква тънък, но изключително лек и свеж хумор и като цяло се прекланя пред творчеството на великия Куросава, от което този филм е силно повлиян, трябва да служат за пример на всички останали как се прави качествен филм, който дори и при нулеви очаквания от зрителя да успее да го изненада изключително приятно.

Без каквито и да е разговори, тази сцена е в пъти по-силна и въздействаща от цели филми, които излизат напоследък.

На второ място стои по-конкретна част от това, което Андерсън е сътворил, и това е сюжетът на филма. Историята на „Островът на кучетата“ е толкова умело написана, че фактът, че половината филм буквално е на японски и абсолютно всичко се разбира трябва да ви говори достатъчно. Всъщност една част от чарът му идва точно от тази подробност, защото невербалната комуникация, която се осъществява, говори повече от каквито и да е думи, дори и героите да се движат като в анимация от миналия век (което е и цялата идея де). Да не пропускаме и факта, че японците си говорят своя език, а прокудените домашни любимци общуват с тях на кучешки английски, което е още една от концепциите, използвани за прокарване на идеите за взаимно разбирателство без значение от етническата принадлежност, минало и т.н. За останалата част са виновни отново Уес и колегите му, тъй като на пръв поглед силно политическата история е представена по толкова освежаващ начин, че да накара и човек като мен, който въобще не се интересува от политика, да схване аналогиите и искрено да се забавлява в същото време. И да, тематиката на филма засяга и описва изключително точно политическата ситуация и отношения в момента в целия свят, но по един доста забавен и директен начин и се надявам метафоричните  кучета и котки наистина да достигнат правилните хора, които да преосмислят действията и желанията си.

Трето, макар че за stop-motion ефектите вече споменах, все пак ще се повторя, просто защото Андерсън и похватът му заслужават да бъдат похвалени. „Островът на кучетата“ е изключително красив и приятен за окото филм и дори планините от боклуци ще ви се сторят като красиво нарисувани/генерирани пейзажи. Кучетата във филма са изключително симпатични  и дори и да сте cat person, не мисля, че няма да ги оцените подобаващо. Ако сте постъпили умно и сте гледали „Фантастичният Мистър Фокс“, то тук ще видите буквално повече от същото, което в случая може да повлияе само положително на лентата.

Четвъртият пункт би бил, че саундтракът на Александър Деспла също е изключително автентичен и добре подбран и сред типичната японска музика ще чуете и някои от произведенията във филмите на Куросава, което е още един намек към известния японски режисьор и сценарист. Озвучаването и lip sync-a (е, в случая по-скоро snout sync) също са на доста високо ниво и няма да имате проблеми да се наслаждавате дори и на кашлиците на кучетата (които, между другото, са едно от най-случайно случващите се, но и най-веселите неща във филма). Гарантирам ви, че и сигналът на Атари и Спотс, например, дълго време ще ви звучи в съзнанието дори и след като си тръгнете от киното.

Оракул, също един от най-забавните и готини като идея герои във филма, който “вижда” бъдещето. А бе, накратко, страхотна метафора за това как медията влияе изключително силно на хорското мнение.

Пето и последно (но не и по важност), като стана въпрос за озвучаването, Андерсън също се е погрижил да подбере най-добрите сред най-добрите и затова неслучайно главните персонажи са поверени на титани като Браян Кранстън, Едуард Нортън, Бил Мъри и Джеф Голдблъм, които се справят повече от чудесно. От представителките на нежния пол впечатление прави Скарлет Йохансон, която стои зад гласа на единия основен женски образ във филма. Сред останалите актьори виждаме Харви Кайтел, Лив Шрайбър, Кен Уатанабе, Франсис МакДорманд и Джон Ленъновица (в образа на асистентката на филмовия Уатанабе), които остават малко по на заден план, но заедно с останалите успешно допълват сформиралата се глутница.

„Островът на кучетата“ лично за мен определено е най-приятната изненада за тази година и както споменах и в началото, този път съм изключително доволен, че най-накрая случих и на филм. Без значение дали сте фенове на анимации (или по-точно на този тип такива) или не, филмът със сигурност ще успее не само да ви разсмее (не от типа „избухвам в истеричен смях, защото това беше голяма простотия“, както е в повечето „комедии“ напоследък, а по-скоро от типа „това беше супер забавно и разбрах сарказма, много готина идея“ , което е якото в цялата работа), но и да ви накара да се замислите за това в какъв свят живеем и какво можем да направим, за да могат всички да бъдат в положението на Атари и верните му приятели в края на филма. А за един обикновен пътен знак, на който просто пише „Остров за кучета“, това е един доста добър резултат, не мислите ли?

8.4 / 10

И както споменах и в началото на ревюто, тук ще публикувам мнението на един близък мой приятел, с когото заедно гледахме филма и който изяви желание да сподели мнението си и тук. Поетическият му начин на изразяване е доста различен от моя поглед върху нещата и затова изключително много се радвам, че реши да се присъедини.

Та, скъпи читатели, представям ви новата рубрика “Гост Ревю”, която в някакъв момент може да намери и своето място сред основните при достатъчно голямо желание, но засега толкова. Приятно четене!

Много добре направен филм с графика, която пасва идеално на японската култура. Историята в нейната хронология е изпълнена с множество обрати, като същевременно предизвиква размисъл за човечеството и това докъде може да стигне то в неговия егоизъм. Един поглед към Trash Island (мястото, където се развиват събитията) дава обяснение защо човекът е тръненият венец на природата – изоставени фабрики, електроцентрали, радиация и тонове боклук. Все едно ни е удобно да захвърлим това, което ни е ненужно, надалеч, за да можем ние да живеем добре. А да захвърлиш кучето, „най – добрият приятел на човека“, подчертава тази липса на разум, добавяйки към нея жестокост. Но като всеки филм и за този е отреден щастлив край – кучетата намират мястото си обратно при хората, лошите са наказани, а главните герои заживяват щастливо. Династията Кобаяши продължава да управлява, но в по – умерен и разумен тон, даден от 11-годишно хлапе …

В заключение трябва да спомена, че „Островът на кучетатата“ е филм с послание – сред забавните моменти и множеството обрати се прокрадва идеята за силата на разума и за това каква отговорност носим ние, хората, към природата и нейните деца и че там някъде, между връзката „куче – господар“, стои нещо повече …

Дилян Георгиев

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.