Влизам като добре забравен рапър от 2000-те, който е решил, че е подходящ момент отново да бъде релевантен и да прави музика с ИИ, вместо да се занимава с морално остарели работи като това да записва касети, дискове, плочи (зависи колко назад във времето искате да се върнете), за да ви кажа … че няма какво да ви кажа. Мога да ви кажа няколко други неща обаче, които звучат малко като инструкции на поредния агент, с когото ще си говорите онлайн или когото, в случая, ще четете онлайн:
- В този сайт никога няма да видите нищо генерирано с изкуствен интелект – е, освен някой и друг превод на английски, ама това е просто защото ме мързи да мисля толкова много – достатъчно беден ми е и родният език, ако трябва да сме честни.
- Този сайт ще продължи да съществува, колкото и рядко да бъде актуализиран, просто защото.
- Всъщност не, освен, че играе ролята на чудесен архив, на който да се смея в последствие, играе и по-важна роля – на място, в което спокойно мога да си изливам глупостите и да се надявам, че поне някой може би ще ги прочете, ще се посмее (или поне усмихне) или пък ще намери начин да се свърже с мен, за да ми каже колко не ставам или пък (защо не) за да си поговорим за кино и гейминг. 🙂
- Имайки предвид написаното горе, мога смело да заявя, че оттук нататък ще се постарая това, което четете тук, да е мнението на един прост зрител (т.е. хем обикновен, хем тъп), а не по-скоро безпочвени опити за критика или ревюиране на неща, които може и да са над умствените ми способности, за да бъдат разбрани и оценени правилно.
И така, след това кратко лирическо отклонение, нека направя още едно такова. Годината беше 2012 и вече що-годе порасналият Марто беше много надъхан да гледа „Черният рицар: Възраждане“ през лятото и беше толкова надъхан, че даже след него реши, че може да се пробва да напише някакъв коментар (не бих го нарекъл точно „ревю“, въпреки че наистина се опитах). Оттам започна и сагата на няколко различни сайта, в които Марто се изявяваше като критик (и даже бих казал, че вървеше прилично), преди да премине към поддръжката на собствен такъв. За мое искрено съжаление, голяма част от материала, който съм писал през годините, е (може би) безвъзвратно загубен из всичките хард дискове, компютри, лаптопи и версии на Microsoft Office, на които съм творил, но се надявам, че ако някой ден успея да открия дори и част от него, задължително ще се появи в архива тук. Като не можем да ревюираме филми като хората, то поне да се посмеем подобаващо, нали така?
За нечелите книгата – да се знае, че това са ОдиСей и сестра му ОдиКопай.
Но защо ви казвам всичко това? Сигурно ще се объркате от заглавието, че съм объркал и публикацията. Всъщност с всичко това искам да ви кажа, че Кристофър Нолан малко или много беше човекът, който ме вдъхнови да си драскам някакви текстчета (фен съм на Батман, да, особено на неговите), а напоследък каквото и да ми попадне на голям екран или бива пропуснато, или ми е скучно, или въобще не ми дава стимул да седна и да помисля малко какво аджеба съм гледал току-що. За добро или зло (особено за вас), чичо Крис взе, че изкара нов филм, аз пък взех, че го гледах, а и той пък взе, че ми хареса, и то доста. Така че стига съм философствал, нека си поговорим за одисеята на Одисей и защо си възвърнах вярата, че ходенето на кино все още има смисъл и че все още може би си струва да дам за пуканки и кола точно толкова, колкото давам и за IMAX билет (тъжно, но факт).
Не знам колко от вас всъщност са чели книгата (все пак в училище не беше задължителна, а препоръчителна литература) и честно казано дори и моите спомени от нея са донякъде избледнели, но определено си спомням основните моменти в историята, както и факта, че това беше може би един от най-интересните приключенски митове (а и книги като цяло), които съм чел в ученическите си години. „Троя“ определено ми въздейства когато бях 20 години по-млад (един от първите филми, които съм гледал на кино, между другото), макар и четенето на „Илиада“ след това да се усещаше по-скоро като задължение, отколкото като удоволствие. „Одисея“ обаче ми въздейства повече, особено сега, когато осъзнавам, че филмът на Волфганг Петерсен е легендарен по-скоро заради актьорския състав и мащабите на историческата продукция за онова време, както и донякъде заради някаква доза носталгия, отколкото заради адаптацията на вечната история за Троянската война. Но сравненията не са особено релевантни така или иначе имайки предвид колко малко е засегната войната в тази продукция (и с право), просто исках да вметна мащабите, за които говорим. А в това отношение Нолановата лента за мен може да бъде определена с две прости думи – епичен епос.
Само заради такива сцени, заснети без почти никаква компютърна намеса, а с практически ефекти и страхотна работа зад камера, си заслужава да гледате филма.
Да, повторението горе беше нарочно. „Одисея“ е епос от чисто литературна гледна точка, а е епичен в моите очи във всеки смисъл на думата – филмът е грандиозен от гледна точка на повествование, заснемане, режисура и каст, както и зрелище и наслада за сетивата от зрителска такава. Кристофър Нолан за пореден път доказва защо въпреки противоречията, които неизбежно се появяват покрай всяка негова лента (особено последните), знае как да разказва грандиозни истории, да представя контрастни гледни точки, да стимулира размисли, дискусии и спорове, да повдига и разглежда наболели теми, които са толкова релевантни в днешно време, колкото са били и в епохите, в които се разива действието на съответния му филм. Завръщането на Одисей е колкото едно дълго и изпълнено с обрати приключение, толкова и една морална история за цената на изборите ни, за нарушаването на моралните граници и опитите за изкупление, доколкото такова е възможно.
Ако трябва да погледнем към сюжета накратко без да навлизаме в излишни детайли (въпреки че който е чел книгата малко или много знае какво да очаква), мисля, че екранното време, което първоначално ми се стори дълго, дори е твърде кратко, за да разкаже историята с всичките ѝ детайли. Все пак, логично решение – имайки предвид търпимостта на днешните зрители да седят на едно място и да гледат в един екран твърде дълго (който не е телефон, разбира се), донякъде ограниченията на IMAX проектирането, а и фактът, че в края на краищата говорим за адаптация на поема, която пък е преразказ на събития, които са или не са се случили.
И точно тук съм длъжен да спомена и за най-големите противоречия, които се появиха преди премиерата. Да, Елиът Пейдж не играе Ахил. Да, Ахил изобщо не е във филма (също логично, но спекулации колкото искаш). Да, Лупита Нионг’о играе Елена и сестра ѝ Клитемнестра. И какво от това? Съгласен съм, че древните гърци не са били цветнокожи, но в крайна сметка говорим за художествена измислица – историята за живота на Одисей е колкото историческа, толкова и фантастична. Да не забравяме, че говорим за поема, която е писана преди почти 3000 години и отразява събития, случили се още 500 години по-рано, в които са намесени и не малка доза божествени намеси и сили. Освен това, живеем във времена, когато подобни творчески решения са неизбежни и понякога придобиват дори и политически измерения, но това изобщо няма да е тема на днешната дискусия, фокусираща се чисто върху качествата на филма – просто исках да го спомена като нещо напълно нормално за 2026 година. Но стига толкова по темата, няма какво да задълбаваме – важното за вас е да знаете, че всички спорни образи не оказват почти никакво влияние на сюжета и имат толкова пренебрежимо екранно време, че до края на филма ще забравите, че изобщо са се появили.
Мат Деймън – човекът, който изглежда винаги трябва да бъде спасяван по един или друг начин.
По-важното е да се насладите на останалата част от действието, а тя, повярвайте ми, си заслужава. Не е нужно да сте привърженици на Мат Деймън като Одисей, или на вече забелязващото се често присъствие на комбинацията Холанд – Зендая, или на един доста по-различен Менелай в лицето на Джон Бърнтал – освен тях кастът е пълен с добре познати лица, много от които вече са работили с Нолан и по предишни негови проекти, така че изборите му може да са странни на места, но в никакъв случай твърде изненадващи. Е да, има и други странни креативни решения – например по-скоро викингски, отколкото елински кораби, както и леко претруфена броня на Агамемнон, която не знам дали служи за показване на статус и кралски особености, но повече от очевидно служи за реклама, без да носи някакви физически предимства на носителя ѝ. Има и сцени и герои, които по една или друга причина са били отрязани, съкратени до минимум или в най-добрия случай видоизменени спрямо първоизточника, но голяма част от тях могат и спокойно да бъдат пропуснати от по-невзискателните зрители, към които се причислявам и аз. Като изключим вече споменатите горе, Атина ми беше леко излишна, поне в контекста, в който се появяваше и много повече ми хареса представянето на силите на Зевс и Хадес, например, но поне метафората с момичето от Троя към края на филма беше оригинална идея за въплъщението на чувството за вина и нарушаване на етичните норми и закони от Одисей.
Въпреки забележките обаче и въпросителните около актьорския състав, не мога да не отбележа страхотни роли като тези на Пенелопа и Антиной (на Робърт Патинсън изглежда много му се отдава да е и злодей), които направиха изключително интересни моментите, в които главният персонаж не беше на екран. Макар и да знаех какво ще се случи през голяма част от времето, действието ме държеше почти постоянно на тръни и в очакване на какво ще последва. Нолан много обича да си играе с начина, по който да представи действието – особено реда, в който събитията се случват, и макар тук да нямаше кой знае колко объркващи моменти, които да трябва в последствие да навържем, наличието на доста ретроспективи и това, че на практика началото на филма е средата на историята, определено помагат за разгръщането на сюжетната линия и всички под-истории.
Музо, запей ми за оня герой многооопитен, който странствува дълго, откакто порути свещената Троя …
И понеже пак се увлякох в празни приказки, а исках да ви кажа нещо просто, нека ви дам още няколко съвета и причини защо трябва да дадете шанс на одисеята на Нолан, без значение с какви предварителни очаквания или предубеждения подходите към лентата:
- IMAX-ът е почти задължителен, и не защото ще видите твърде много сравнения в Интернет за това колко е отрязано от кадрите на нормален екран, а просто защото филмът е предвиден, сниман и рекламиран като такова преживяване и разликата определено се усеща.
- Саундтракът е брутален. Лудвиг Йорансон е извънземен и за пореден път прави перфектна колаборация с Нолан и озвучаването засилва в пъти усещането от драматичната епопея, която се развива пред очите ни. Да не говорим, че на моменти случващото се се усещаше през треперенето на седалките почти като на 4D просто заради музиката.
- Един от най-големите козове на лентата е използването на практическите ефекти и колкото и голям фен да съм на Марвъл (не че и те не изкарват напоследък филми със съмнително качество, но това е друга тема) и подобни, липсата на почти какъвто и да е CGI е в голям плюс на лентата и показва как с наглед елементарни кинематографични похвати и буквално използване на физиката и анатомията на хората и подходящи локации и облекла могат да се постигнат впечатляващи резултати.
Истината е, че колкото и да е възвеличаван или на моменти оплюван от критиците, „Одисея“ най-вероятно няма да е филмът на годината, поне за зрителите. За една част, включително и мен, със сигурност ще е сред фаворитите. За друга част ще отиде по-скоро на другата крайност. Трети даже няма и да му дадат шанс поради лични предубеждения. Каквото и да ви е мнението обаче, за мен едно е сигурно – летният хит на Нолан е кино преживяването на годината и ми напомни защо филмовото изкуство трябва да се гледа на голям екран и колко провокативно, увлекателно и зареждащо може да е. И както творенията на Омир биват изучавани и анализирани вече хилядолетия, така мисля че и съвременният прочит на приключенията на владетеля на Итака може да остави траен отпечатък върху индустрията като еталон за качествено кино.
