Тази година не започна обещаващо за този блог. Вече минаха два месеца от нея, а не се очертава и скоро да отделя време да гледам каквото и да е, което да си заслужава да хабя моето и вашето време и думи тук. Е, видях какво е да гледаш „Аватар 3“ на нова IMAX технология, но това е единственото, което ще кажа за това преживяване. Достатъчен е факта, че няма да видите ревю тук, просто защото лентата на Камерън няма абсолютно нищо специално освен красиви пейзажи и ефекти, за което да си струва да пиша. Но стига толкова за филми. И под това имам предвид, че забелязвам тенденцията (може би основно при себе си) да намирам много повече смисъл и интерес в стрийминг платформите и конкретни епизодични продукции, отколкото от пълнометражните такива. Затова, ето че от нищото, днес искам да ви разкажа за последната лента, която гледах и която ме заинтригува достатъчно, за да споделя впечатленията си за нея.
Трябва да кажа обаче, че съм малко предубеден, основно заради факта, че това е една от малкото адаптации, чийто източник съм чел от-до (и да, знам, че е има-няма 300 страници, фактът си е факт) и който всъщност е оставил някакъв по-траен отпечатък у мен, макар и спомените ми да са откъслечни – все пак си я купих и прочетох още когато хайпът беше по първите сезони на „Игра на тронове“. Не мога да отрека обаче, че още тогава „Рицарят на седемте кралства“ се превърна в една от любимите ми истории и Мартиновата версия на „Дон Кихот“, развиващ се във Вестерос, ако мога да я нарека така, още тогава породи в мен мисли от типа на „Ей, ще е много готино, ако това бъде екранизирано на нивото на своя голям събрат“. И алелуя, ето че няколко години по-късно мислите ми от тогава са вече реалност и пред нас е пълнокръвна екранизация на приключенията на Дънк и Ег и с ръка на сърцето мога да кажа, че съм повече от благодарен за това, което Айра Паркър ни предоставя.
Краткото име на Егон е една от свежите заигравки на Дж. Р. Р. Мартин още от книгата с външния вид на героя и тук изборът е повече от подходящ.
„Рицарят на седемте кралства“ излиза в перфектното време. Вкусът от провала на последните два сезона на „Игра на тронове“ още се усеща от феновете, а „Къщата на дракона“ честно казано не е най-достойният наследник, който такава сага можеше да получи и сякаш не успява напълно да отмие горчивината от предшественика си (все пак говорим на практика за адаптация на почти енциклопедия, така че донякъде ги оправдавам). Най-новата адаптирана история на Дж. Р. Р. Мартин обаче за мен се справя повече от успешно. Със сигурност помага фактът, че имаме завършена и написана история, която не чака от 100 години своята предпоследна част. Имаме сетинг, който е по средата между епохите, в които се развиват останалите адаптации, т.е. един период, в който малко или много Паркър има свобода да твори като едновременно спазва всичките родословни и тематични връзки, които съществуват или ще се появят в последствие. Имаме продукция на световно ниво и изключително автентични пейзажи и сцени, които сякаш го правят много по-приемлив за масовата аудитория, а това хич не е за подценяване в днешното ни претенциозно общество. Имаме изключително талантлив и обещаващ каст – с една дума, всички предпоставки за качествено филмово изживяване.
И то определено е такова. Като споменах каст, нека си поговорим малко за креативни избори. Да наемеш бивш ръгбист и дете за главни роли, колкото и да отговарят на сюжета (в „Игра на тронове“ разликата във възрастта на актьорите и техните еквивалентни художествени герои на моменти въобще не беше малка), изобщо не е лесна задача и направо си е рискована, знаейки колко взискателна е днешната публика и как всеки детайл в образа бива поставен под лупа от най-върлите фенове на дадена поредица. В случая обаче се радвам да съобщя, че изборът на Питър Клафи и Декстър Сол Ансел е повече от подходящ – химията между двамата се усеща още от странноприемницата в първите минути на сериала и взаимоотношенията вървят основно във възходяща посока с течение на действието. Това е колкото историята на един рицар в истинския смисъл на думата, толкова и на приятелството и връзката на Дънк и Ег (все пак, подобно на „Песен за огън и лед“, реалното име на екранизацията трябва да е „Сказания за Дънк и Ег“) и точно това е, което направи за мен книгата по-различна и което успешно е уловено тук. И най-хубавото е, че дори не са само те двамата – без значение дали ще видите за първи път Бейлор и Ерион Таргариен или Лайънел Баратеон, на момента можете да усетите героя и неговите намерения или бъдещи действия.
Колкото и малко екранно време да има засега, най-добрият Баратеон от всички екранизации за мен с най-бруталната броня. Е, можеше да е малко по-млад, ама пак нямам търпение да го видим за още време по-нататък.
Държа да отбележа все пак и критиките към сериала, макар и по-скоро да не съм съгласен с тях. Изключвам рейтинговата война, която се заформи между „Game of Thrones“ и „Breaking Bad“ по необясними за мен причини и само показва колко трагични и злопаметни можем да бъдем ние като фенове, но това е друга тема – тук ще обърна внимание на нещо по-важно за конкретната продукция, а именно – знаковото интро. Няма фен на сагата „Песен за огън и лед“, който да не си тананика всеки път въвеждащата мелодия на сериала и да спазва златното правило при гледането и на двете досега излезли продукции – да не пропуска първите няколко минути надписи дори и когато има тази опция. Това трябва да ви дава ясен знак, че липсата му тук е крайно изненадваща за аудиторията. Дори още повече, въвеждащите минути, особено на първите три епизода, са меко казано … интересни за дебатиране и има голям шанс да са отблъснали доста от иначе заинтригуваните зрители. Колкото и странна представа да могат да дадат следващите думи за моя вкус, на мен този начин на увод ми хареса – мисля, че описва доста добре чисто метафорично приключенията на Дънк и се вписва в по-лежерната (поне в началото) атмосфера на „Странстващия рицар“ (ако трябва да кажа реалната история, на която този сезон е базиран) спрямо неговите предшественици.
Истинското MVP в компанията и една от най-забавните, зареждащи и стоплящи странични истории в сагата.
Освен това, нека бъдем честни – да, „Рицарят на седемте кралства“ започва по-мудно, но с течение на епизодите набира инерция и четвъртият и петият епизод са еталон за това как се прави качествено фентъзи кино. Да, екранното време е кратко, но е достатъчно, за да развие своите главни персонажи. Да, епизодите са значително по-малко от останалите адаптации и със значително по-късо времетраене, но на фона на сравнително краткия книжен материал, на който е базирана историята, успяват пълноценно и достатъчно подробно да разкажат приключенията на Сър Дънкан.
Освен това, всичко в продукцията е изпипано – или поне основните детайли. Диалозите могат да бъдат колкото хумористични и разтоварващи, толкова и дълбоки и сериозни. Снаряжението и особено броните на рицарите са изпипани до последния детайл и са изключително приятни за окото. Битките са хаотични и нарочно нескопосани, за да отговарят на същността на Странстващия рицар. Обратите са донякъде очаквани и на моменти очевидни, но представени по достатъчно шокиращ начин, за да въздействат подобаващо. Историята е автентично рицарско средновековно фентъзи и колкото и конкретно да звучи, всъщност е точно това, което явно ми се е гледало.
Може би най-добрият актьор сред ръгбистите и най-добрият ръгбист сред актьорите?
С две думи, мога спокойно да наредя „Рицарят на седемте кралства“ сред топ фаворитите ми редом с първите сезони на „Игра на тронове“ и да го препоръчам с две ръце. Сериалът ми даде достатъчно стимул, за да прочета отново книгата, тъй като някои детайли все пак ми се губят след толкова време, и да чакам с огромен интерес новите креативни решения на Айра Паркър и компания. За разлика от незавършената „Ветровете на зимата“, която така или иначе най-вероятно няма да види своя завършек, и своеволията на Д.Б. и Д.Б., които натвориха в „Игра на тронове“, тук имаме една завършена история, която освен това е и достатъчно интригуваща, за да ви задържи интереса и без да държи в тайна сюжета си, поне засега. Важното е, че HBO имат ново яйце в каталога си, което макар и да не е драконово, със сигурност е златно, така че можем искрено да се надяваме, че този път ще го отгледат като хората.
