Както и да го погледнем, киното вече не е каквото беше. И не, не говоря само за политкоректните „Оскари“, които с всяка следваща година стават все по-банални и по-безинтересни (и в този ред на мисли, тъй като нямаше как да не го спомена – шапки долу и моите огромни симпатии за това, което направи и което е Мария Бакалова, напук на всичко, което се изговори за творението на Саша Барън Коен). Не говоря дори и за факта, че извънредната ситуация в целия свят почти „уби“ седмото изкуство или най-малкото местата, на които имахме възможност да му се насладим, и сега филмите и техните фенове се завръщат бавно и несигурно, ако въобще решат да се завърнат…
…Което ни довежда и до може би най-съществената промяна в съвременното кино – стрийминг платформите. Каквото и да си говорим, истината е, че по всичко личи, че бъдещето се крие в тях и че все повече филмови компании (и то големи такива) се ориентират към пускане на своите продукции в подобни платформи, където срещу заплащане може да получиш същото, каквото ще получиш и в киносалона…
…Дали? Къде е атмосферата, която създава ходенето на една такава прожекция? Къде е възможността да се съберете по-голяма група хора и после да обсъждате какво сте видели, пардон, преживели? Къде е магията, различното от това да си седиш вкъщи пред екрана, при положение, че го правиш цял ден така или иначе? Не знам, може би аз съм вече един вид старомоден, но колкото и да са печеливши подобни модели на екранизация, за мен киното си остава най-дълбокото преживяване на случващото се пред теб и докато има какво и как да гледам там, ще го правя с удоволствие.
И тъй като отговорихме донякъде на въпроса „Как?“, време е да погледнем и към въпроса „Какво?“. И тук всъщност за мен идва най-големият проблем на киноиндустрията в момента – възможността за бързо, дигитално и доходоносно разпространение на филмовите ленти довежда до заливането на пазара с купища, с извинение, помия, която, за още по-голямо съжаление, включва и доста популярни и обичани актьори, чийто хонорар най-вероятно е повече от 50% от бюджета на продукциите, в които участват. Не помага и интернет пиратството, което е очевидно, че не е от вчера, но и което буквално прави киното излишно на моменти, тъй като, ако мога да го кажа индиректно, прескача стъпката „абонамент“ на стрийминг платформите и позволява на всеки един да се наслади (напоследък – по-скоро да се отврати) на най-новото от Холивуд и тем подобни.
Но стига толкова празни приказки, време е да минем на позитивна вълна. Ако не друго, всичко казано досега си има и положителна страна – вече гледам по съвсем друг начин на българското съвременно кино. Да си призная, никога не съм бил огромен почитател на нашето творчество, колкото и непатриотично да звучи (е, има изключения, разбира се), но не знам дали поради факта, че пиратството на подобни продукции е доста по-рядко, или че те са основните, които в момента поддържат българските клонове на кино индустрията, или просто защото ужасно много ми се ходеше на кино, за да усетя отново емоцията, все пак отидох със завидни очаквания.
Малко ще е да кажа, че филмът, за който ще си говорим днес (и за който трябваше да е цялото ревю, но както и да е) ги оправда напълно и успя да ме изненада по възможно най-приятния начин. Страхотна посещаемост и безспорен водач в българския боксофис от своята премиера – това са доказателствата, които само подкрепят това твърдение и ме карат да се радвам, че и много други хора са видели това, на което аз имах възможността да се насладя. Със следващите няколко параграфа се надявам да убедя и вас в „голата истина“ защо трябва да дадете шанс на група „Жигули“ и да чуете лебедовата им песен.
Още на ниво трейлър, който ми попадна по телевизията, останах заинтригуван от това какво точно представлява филма, както и от актьорския състав, който вдъхва живот на хитовата 80-арска банда. Хареса ми и фактът, че това, което обикновено съм свикнал да се случва, а именно да ми разкажат целия филм за 2 минути откъси, тук го нямаше. Влязох в киносалона без особена идея какво да очаквам и излязох изключително удовлетворен от това, което ми беше показано. „Голата истина за група Жигули“ има от всичко, което е необходимо на подобен жанр, който по-скоро бие на комедийна драма, но някои биха определили и като трагикомедия – утвърден режисьор, изключително добре подбран и сработен каст, лесно проследим и чудесно представен, макар и леко предвидим сюжет, широка целева аудитория и най-вече – великолепно озвучение с оригинален саундтрак и много, ама много рок.
Талантът и визията на Виктор Божинов, както и опитът му с големи за българските мащаби продукции като „Под прикритие“ и най-вече „Възвишение“ ясно си личат във всеки един кадър. Филмът му е един сблъсък на много нива – мечтите срещу реалността, старото срещу новото поколение, класическите срещу съвременните разбирания за музика и нейното влияние, семейството срещу кариерата и т.н., и т.н. Най-приятно ми стана, когато в киносалона видях и тийнейджъри, и възрастни, които съпреживяваха това, което се случваше на екрана, без да пускат излишни коментари или плоски шегички. Това само показва колко грабваща вниманието е лентата и как формулата ѝ за успех работи без значение от възрастта, просто защото успява да задоволи дори и по-особения филмов вкус.
Без да навлизам в излишни детайли, цялата история е изградена върху темата за прехода, с която филма започва, акцентирайки върху „гадното“, върху това, че нещо хубаво се е разпаднало в своя сублимен момент и сега, 30 години по-късно, всички замесени са ударени от суровата реалност и от своите собствени проблеми, които са на дневен ред и не им позволяват да осъществят своите желания. Тук много умело са намесени и актуални и нашумели напоследък лица и места, които ще оставя на вас да видите. И точно в този момент се появява разковничето, човекът, който, дали от носталгия или от някакви собствени интереси, стимулира събирането на разбитите парченца от музикалното цяло, за да помогне на групата да преживее своя ренесанс.
Всичкото това, естествено, е съпътствано от множество сблъсъци на личности, но и събуждане на забравени чувства; възпламенени конфликти „зад сцената“, но и радост и емоции на нея, когато всички изживяват своя момент. Ваня Николова и Нели Димитрова са директни и нецензурни в това, което разказват, обшивайки го с редица комични ситуации, които да разведрят обстановката в иначе напрегнатата в бандата обстановка. Сюжетът носи може би една трета от заряда на лентата и го прави добре, защото в крайна сметка горчивият вкус от случилите се преди толкова години събития е измит и на фона изпъкват общите цели и виждания за нещо по-сладко и по-грандиозно, които може би не осъществяват напълно старите мечти, просто защото все пак е минал половин живот, най-малкото, но пък в крайна сметка са достатъчно близо до това.
Този заряд няма как да държи филма жив, освен ако не се появи някой, който да вдъхне живот на тази история. Мишо Билалов (Фори) се явява като фронтмена, който да обедини (и в същия момент донякъде и да разедини) частите от пъзела „Жигули“, като изключително добре изиграва ролята си на борещ се и на личен, и на кариерен фронт баща. В този момент се включват и Фицата (Васо) и Геро (Пухи), всеки убедително представяйки своя герой, намерил своя начин да се пребори с живота. И двамата влизат в драматични ситуации – и в напълно обосновани конфликти с Фори, и в неприятни здравословни инциденти, които не само допълнително нажежават обстановката, но и са представени по толкова достоверен начин, че напълно да те вкарат „във филма“. Много приятно впечатление ми направи и Рачков, който тук е доста обран и успява да не пародира образа на Киш, който му се полага (все пак щеше да е странно ако беше хирург с обичайното си поведение), и освен това шегите от и около него се получават и сработват добре с атмосферата на лентата.
От нежната част на актьорския състав пък имаме Лилия Маравиля и Ирини Жамбонас като главни действащи лица, които влизат изключително силно и взривяват с появата си всяка една сцена, особено когато става въпрос за пеене и сценично представяне, или пък за директен сблъсък помежду си. Хареса ми, че тук успяват да покажат жените, които както излъчват нежност и невинност в един момент, в следващия буквално те убиват с поглед и ясно заявяват своето присъствие на сцената (и буквално, и преносно). Климентина Фърцова също се вписва много добре в цялата картинка и успешно поема щафетата от своите колежки не само в музикален (филмов) аспект, а и в реален такъв, предвещавайки светло бъдеще на младото българско актьорско поколение.
Всички останали, които не съм споменал по-горе, не са маловажни за развитието както на основната история, така и на отделните личностни епизоди на героите на Божинов и допринасят не по-малко за другата една трета от заряда, който носи лентата – Мая Бежанска, Параскева Джукелова и Илияна Лазарова, макар и със сравнително краткото си присъствие на екрана, се появяват точно в най-критичните моменти от развитието на своите екранни половинки, за да задълбочат дори още повече разгръщането на потенциала им, а Август Попов е все пак героят-причина цялото това нещо въобще да се случи, така че във въплъщението си на заклет фен се справя повече от чудесно.
Последното (но може би най-значимо) нещо, което прави лентата толкова зареждаща и отпускаща, е причината един от жанровете му да е „мюзикъл“. Самият факт, че всичко е снимано в пандемична обстановка за сравнително кратко време и че актьорите буквално са се научили да свирят и са направили истински концерт на измислената група само и само да придадат автентичността, която тя излъчва, трябва да ви говори колко желание и старание е вложено в целия проект. Ударното рок звучене, създадено от Петър Дундаков и Жоро Георгиев, акомпанирано от чудесните текстове, написани от Ивайло Вълчев, всъщност създават усещането за една напълно истинска и жива рок група, която по-скоро се е загубила някъде в миналото и сега изгрява на хоризонта отново, отколкото никога да не е съществувала.
Краткото камео на една от най-популярните и успешни български поп-фолк звезди засили още повече усещането за това дистанциране от класическата българска музика и постепенното възприемане на съвременната музикална култура, но се яви и като своеобразна преграда, която беше прескочена от “нашите” герои, за да успеят да ни потопят в атмосферата от края на 80-те. Всеки един момент, в който зазвучеше музиката по време на филма, нещо в мен настръхваше и ясно осъзнавах защо толкова много харесвам рок музиката и по-специално рок музиката на онова време.
„Голата истина за група Жигули“ е може би най-свежото нещо, което съм гледал в последно време, и определено има моменти, които не съм видял в нито една скорошна Холивудска продукция, например. Със своите безкомпромисни диалози, забавни (и не толкова) обрати, силна актьорска игра и ударно количество рок, той успя да завладее нашите сърца (и на деца, и на родители), което ясно показва, че филмът преизпълнява поставените си цели и напълно успява да предаде ведростта и посланията, които носи със себе си.
Не знам за вас, но аз с удоволствие бих отишъл на концерт на група „Жигули“, бих си купил и прочел книгата за голата истина в тяхната история, както и бих (но вече с доста по-големи очаквания) отишъл на едно евентуално продължение на тяхната приказка. Но засега просто бих ви препоръчал да отидете на кино и не само да подкрепите българското, но и да се насладите на един от най-завладяващите филми, които съм гледал в последно време.
Защото едно мога да ви кажа със сигурност – поне аз в този филм виждам ренесанс не само на музикалната банда, но и на българското кино и съм убеден, че точно заради такива ленти залезът на индустрията като цяло определено „няма да е днес“.