Зад маската: “Лоши момчета завинаги”

Ето че по една или друга причина отново мина твърде много време преди да седна да пиша каквито и да е нови глупости. Истината е, че от последния път, когато си съчинявах писанията, изминаха доста изгледани филми, за които така и не се накарах да направя нещо, и то не защото филмите бяха чак толкова лоши, а може би просто защото вече съм стигнал до един момент, в който просто си мисля, че не мога да оценя подобаващо качественото кино и просто не го споменавам, за да оставя останалите сами да се насладят на него (какъвто беше случаят с „Жокера“, например, който сам по себе си не беше нещо супер грандиозно, но Хоакин Финикс беше гениален; или пък може би не толкова известният „Паразит“, който малко или много промени представите ми за корейско кино в доста положителна насока). А може би пък и 2019 наистина не ни предложи кой знае колко от гледна точка на киното (или поне от моя гледна точка) …

… Сега като се замисля, може би ще е добра идеята, която имах, все пак да напиша по малко, но от сърце, за всичко до края на вече изминалата година, което гледах на големия екран, просто за да добиете малко по-ясна представа как изглеждаха нещата през моята призма и с какви впечатления останах от седмото изкуство …

… Но стига толкова празни приказки, да се върнем на днешната ни тема за разговор. Всъщност, тя се появява горе-долу след точно толкова време, колкото мина и от когато писах последното си ревю в този блог, а именно … еми, 17-ина години? За единия човек, който чете това и може би все още не знае за какво въобще става въпрос, “Bad Boys For Life” е (никому ненужното, ама защо да не го направим) продължение на набора ми или т.е. (black) buddy cop екшънчето с Уил Смит и Мартин Лорънс, което е взривило (pun intended) киносалоните в средата на последното десетилетие в края на миналия век и което е изстреляло Майкъл Бей към холивудските висоти, или по-точно запазената му марка – експлозиите, за да продължи с правенето на средняшки и дори трагични филми в лицето на поредицата за трансформърите, но това е друга тема. Ако това обяснение вече ви се струва твърде сложно, ще го обясня по по-прост начин.

Вече сте гледали поне единия от двата “Bad Boys”? Чудесно, това е абсолютно същото – Мартин Лорънс е същият дебил със същия речник, включващ основно комплименти към майките, а Уил Смит е същият мачо, който гледа сериозно и раздава тупаници насам-натам. Разликата е, че единият е с около 20 кг по-…обемен, а другият прави на пух и прах всички закони на физиката и биологията, но да кажем, че това е грешка на сценаристите (макар че като продуцент и основно движещо лице зад тази лента, Смит можеше да си напъне трите мозъчни клетки малко повече).

Двамата главни виновника за това чудо в един от по-запомнящите се и същевременно забавни епизоди в двучасовата лента. 

Другата основна разлика е, че тук липсва едно от малкото неща, които се получаваха ефектно поне в предните филми (а и за времето си, честно казано, изглеждаха доста впечатляващо), и то защото или г-н Бей явно не е получил хонорара, който му се полага като толкова велик и търсен режисьор, за да си направи труда да се занимава отново с добре забравеното старо, или просто защото очевидно скъпотията е ударила дори и Холивуд и създаването на „блокбъстър“, лежащ на лаврите на 25-годишен франчайз, всъщност не е толкова евтин процес и бюджетът трябва да се контролира и ореже оттук-оттам, hence the reasons. Следователно получаваме не един, а цели двама нови и никому непознати режисьори, които явно не отговарят на поговорката, че два мозъка мислят по-добре от един, защото не само, че експлозиите хич, ама хич не им се получават, ами и произведението им не блести с нищо повече от това, че е поредният generic екшън, който се бълва без някаква ясна (нефинансова) причина.

Добрата новина е, че екшънът им все пак горе-долу се получава на моменти и че важи друга поворка, а именно – nostalgia hits hard, на която очевидно този филм разчита, защото ако хедлайнерите не бяха тези двамата хубавци и филмът се казваше … “Good Men”, да кажем, на никого нямаше да му дреме за него, а ако случайно на някого му дремеше, щеше да си задава въпроса: „Защо получаваме това през 2020, да не сме в 90-те случайно?“ и щеше да е абсолютно прав.

Всъщност точно носталгичният 90-тарски вайб, който се усеща от този филм, както и лекото модернизиране, са нещата, които що-годе крепят лентата на Азис и Халал … така де, Адил Ел Арби и Билал Фалах. Защото иначе, погледнато от сюжетна гледна точка, “Лоши момчета завинаги“ тежко издиша. Историята, около която се завърта цялото продължение, е изсмукана не от пръстите, ми направо от ноктите, действието се развива леко ненужно драматично, просто защото на всички им е ясно какво ще се случи накрая и идеята със съспенса в цялата ситуация около Майк Лаури въобще не ми се връзваше, особено имайки предвид как след неговия downfall, той се завърна по-бързо, по-мощно и с около 30 години по-млад. Знам, че говорим за легендата и за безсмъртния Уил Смит, ама в случая и той е леко прекалил с количеството щети, което може да понесе без видим ефект.

Да не говорим за романтичния елемент, който кръжеше и около предните филми, и който е толкова нескопосано направен в този, че ако не си бях направил маратон на предните два в последните около 24 часа, щях да си мисля следните неща: първо, нямаше да си имам никаква идея дали тези неща от миналото, които се споменават тук, ги е имало преди и просто не ги помня; второ, щях да се опитвам да си обясня какво точно се е случило със Сид, например, и само аз ли си мисля, че толкова малоумно замазаха положението, че чак лошо ми стана; трето, само на мен ли ми се стори, че между Майк и Рита няма абсолютно никаква химия и цялата тази история се завъртя някак си помежду другото, колкото да не е без хич? А, и да не забравя, господин детектив Маркъс, наскоро станал дядо, дори не си помисли и за момент да се откаже или да направи нещо, защото е станал дядо, нали (освен че го говори от три филма насам, разбира се), но иначе изведнъж стана доста набожен (признавам си, though, посмях се на лафа с Библията).

Майк Лау-ри очевидно е ъпгрейднал за 17-те години, в които го нямаше по екраните ни, и тук виждаме едно доста прилично изглеждащо Порше 911, че даже и от 2020.

Истината е, че нелогични неща се случват доста и не искам да навлизам в детайли, за да не ви спойлна самото сюжетно действие, но просто така и не успя да ми хареса идеята за „смяната на поколенията“ и това пресилено натъпкване на нови лица и герои, които да са едва ли не sidekicks на „нашите“ хора, само и само за да могат евентуално да се впишат в нов филм, който, както изглежда по всичко, все пак ще има (малко offtopic тук: Събирам идеи и предложения в коментарите как бихте кръстили потенциалната четвърта част, защото аз си бях заплюл “Bad Boys 4 Life”, но сега ще трябва да го сменя на “Bad Boys 4ever” или нещо такова, защото друго май не остана вече). Нямам нищо против младите актьори (заигравката между Майк и Рейф например беше доста зле в началото, но в края на филма се размениха няколко кретенски, но готини лафа), защото очевидно се е търсело вниманието и на по-младото поколение, което малко или много повече познава тези лица (въпреки че мутрата на Смит все по-често се появява насам-натам, без значение дали ще се казва Уил или Джейдън, дори и Джада), но все пак за филм, който разчита основно на носталгичния елемент и на химията между главните си актьори и техните изцепки, цялата връзка с новия млад и елитен екип ми се стори леко излишна.

– Йоу, май мен, знаеш ли какво се сетих сега?
– И ти ли си мислиш за това, което и аз?
– Dayum n***a, и на теб ли ти се яде мазен бургер от арабите?
– Оф, не бе, чуек, сетих се, че колкото и да я харесат хората тая дебилщина, Джейдънчето пак няма да става за актьор, за да го набутам във втория сикуъл.
– Значи, виж, бро, истината е, че всичките ти проблеми се решават от една проста максима – каквото не става с пари, става с много пари! У-у-у-саааа.
– Amin, brother, amin. Чул те блек Джийзъса, дай ся да ударим по едно дюнерче за отскок, ама от ония с многото бял сос.

Проблемът в случая е, че на фона на тях останалите просто бледнеят и млади и що-годе талантливи звезди като Ванеса Хъджинс, Чарлс Мелтън и Ники Джам (но талантлив не като актьор, нали – май стана тенденция певци да се опитват да се правят на кино гурута, очевидно без успех) стоят някак си в ъгъла, само че на конусовидните им шапки пише “useless”. Единственият що-годе интересен и работещ персонаж е този на Бьорн Лотброк … така де, Александър Лудвиг, който от скандинавската митология рязко влиза като „момчето от залата“, което обаче е и IT гуру поради свои си въздържателни подбуди.

От женската латино страна имаме Паола Нуньез и Кейт дел Кастийо, чиито образи са окей, но стоят изключително неубедително и буквално са там сякаш за да вкарат излишната драма, която липсва на този така или иначе доста слаб storyline. Териза Рандъл обаче е все още чаровно и също толкова одъртяло копие на мацката Бърнет от миналия век, а Джо Пантолиано е другото с една идея по-свежо нещо, тъй като дори и почти на 70 прави по-запомнящ се образ, който евентуално може да остане в съзнанието на зрителите извън тъмния кръг, който двамцата на корицата вече са заградили.

Уил Смит отново го играе badass, на когото очевидно не му личат 50-те години, и се мята и плъзга по пода със скоростта на африкански атлет на 100м и стреля с точността на ловец, който преследва първия. 

Говорейки за свежи (и не толкова неща), вече казах, че, макар и не особен фен на творчеството на Майкъл Бей, липсата му тук определено се забелязва. Чисто откъм ефекти филмът не изглежда зле, но не е и на нивото, на което трябва да е не само за новото, ами дори и за вече старото десетилетие. Затова обаче саундтракът е учудващо добре подбран и освен култовата песен, на която двамата така и не се научиха и около която продължават да се въртят 50% от смешките, навяващи към сравнително добре забравеното старо, получаваме един доста сполучлив ремикс на 90-тарския хит, по-известен като “Is it a Reebok or a Nike”, както и един позабравен Питбул, използващ малката Джонка, за да напомни отново за себе си. Лорн Балф има прилична дискография зад гърба си (последният score от които все пак е за творение на Бей) и това си проличава тук, тъй като Маями е едно от малкото локации в този филм, които изглеждат и се чувстват оживени и увеличават максимално настроението, за да се усети и нотката на новото като нещо готино и модерно.