Re-Versus: Marvel срещу DC, v0.7.25

Лятото обикновено е сравнително слаб сезон за филмите. Този юли обаче се очертаваше като доста силен, особено за феновете на комиксовото кино, и за моя (и ваша като читатели, разбира се) радост този път успях да се вредя сред почти първите, които да отдадат заслуженото не само на любимата ми MCU, но и на зараждащата се конкуренция в лицето на DCU. И тъй като се замислих, че скоро не съм правил ревю-сравнение на две ленти реших, че този момент е подходящ да ви представя поредния сблъсък на Marvel и DC, версия юли 2025 (за който не е разбрал защо заглавието е такова, програмисткото в мен се изяви малко, ако трябва да съм честен) и да разгледаме в малко повече детайли двата хита на лятото (няма какво да се лъжем) в лицето на „Супермен“ и „Фантастичната четворка: Първи стъпки“. Без да увъртам много повече, мисля направо да навлезем между страниците на тези две класики в историята на комиксите изобщо и да ви разкажа малко повече за това кое ми хареса повече (няма как, все пак това е абсолютно субективно мнение и ще се радвам да чуя и вашето в края на ревюто) и като цяло да се опитваме да разбием директно на що-годе смислени компоненти двете ленти и техните силни и слаби черти.

Режисура

Нека започнем от най-лесното, поне за мен, и това е очевидният победител в режисьорската битка, а именно – Джеймс Гън. С риск да се повторя, потретя и по-не-знам-още-колко-пъти, голям фен съм на творчеството на този човек и вселената, в която твори, не е от особено значение. За Гън и неговата работа, включително избори на проекти, герои, актьори, похвати и каквото друго се сетите може да се говори много и е факт, че не всички харесват това, което той прави. Трябва обаче да му се отдаде заслуженото, имайки предвид колко обича да експериментира, смело да взима дори и еднолично решения, влияещи на бъдещето на цели вселени. Прост пример е директният му отказ да обвързва напълно „Пазителите на галактиката“ с останалите филми от MCU, да продължава историите от предишни ленти или пък да загатва за бъдещи такива в сцени след надписите, които може и да не видят бял свят (примери колкото искате). Следователно неговата трилогия е със сигурност най-добрата самостоятелна такава в рамките на вселената и една от най-запомнящите се и открояващите се истории разказани в нея.

Но да се върнем на темата – най-просто казано, Гън е доста предприемчив и се захваща с изграждането на една нова епоха върху руините на посредствената разширена филмова вселена на DC, която беше тотално разрушена след меко казано жалките опити на Скалата да я поддържа с „Черния Адам“. В типичен негов стил, режисьорът ни хвърля директно в средата на действието без да разказва за пореден път до болка познатата ни история на човека от стомана и това е добре дошло за зрителите. Вместо предъвкана история получаваме един свеж прочит на Супермен в доста по-комиксов и разведряващ стил от това, което получихме от Снайдър преди 12 години. Американецът много добре знае как да подбира проектите и хората, с които работи, а и предишните му включвания в задаващата се нова епоха определено бяха добри попадения („Миротвореца“, „Отряд чудовища“, както и, случайно или не, участникът в предишното ми „А срещу Б“ ревю – „Отрядът самоубийци“), затова вярвам, че бъдещето на възродената вселена е в добри ръце.

От другата страна имаме Мат Шакман, който знам основно от появите му в надписите на „WandaVision“ и на 1-2 епизода във, факт, световноизвестни продукции, но в крайна сметка, основно серийни филми, не толкова в пълнометражни такива. Все пак задачата, която му се пада, въобще не е лека, тъй като, нека бъдем честни, MCU не е във възход след последните си няколко опита и отговорността да стартира Фаза 6 обещаващо можеше да се стовари доста по-силно върху плещите му и да го смачка. За моя радост, това въобще не е така и макар и „Фантастичната четворка“ да не е революция и да следва доста примерно формулата, зададена през последните години в комиксовите филми на Марвъл, първите стъпки на режисьора в представянето на едни от емблематичните герои на бранда и въвеждането им в този хаос са доста успешни. Въпреки не толкова дръзкия подход, който режисьорът избира (може би донякъде повлиян от хората над него и Кевин Файги все пак), филмът му е глътка свеж и оптимистичен въздух в иначе застоялата атмосфера на MCU.

Сюжет

Тук определено имам най-много какво да кажа, но ще се опитам да го огранича само до няколко параграфа без да навлизам в излишни подробности и спойлери, тъй като все пак премиерите на филмите са още пресни, а и не искам да ви развалям удоволствието от гледането им. Макар и комиксови, макар и въртящи се около няколко героя, макар и малко или много засягащи подобни теми, акцентите, върху които е наблегнато в двата филма, се отличават ясно и обективно погледнато Шакман за мен се справя по-добре.

Не ме разбирайте погрешно, както казах в началото, опитът на Гън да ни вкара директно в основното действие и да ни запознае отново с всеизвестни и не толкова герои е смел, но невинаги успешен. Честно казано, никога не съм бил особен фен на Супермен като герой и този филм не успя да ме убеди напълно защо трябва да му симпатизирам. Мудното начало също не помага и въпреки че сме едва ли не в епицентъра на събитията, изграждането на персонажите сякаш отнема твърде много време. Докато стигнем до реалния екшън имах чувството, че вече са минали 3 часа, а дори и в заключителната и най-епична фаза от филма сякаш не успях да остана убеден, че Супермен е този, на когото трябва да обръщаме внимание. И да, точно това означава, поддържащите роли тук носеха Кларк Кент на раменете си и изключително харизматичната и чудесно подбрана Лоис Лейн и Бандата на справедливостта, в която изпъква образа на Зелената латерна, така де, фенер, определено са сред най-добрите качества на филма. Много по-интересно ми беше да гледам соловите акции на Мистър Терифик и Гай Гарднър и лекотата и небрежността, с която се случваха не само наказателните им акции, а и разговорите помежду им, отколкото битката на Кент с гигантски чудовища, например.

Фамилната драма на Супермен, която малко или много дава тласък на събитията, на моменти се сблъсква с опитите за комична почивка, обикновено чрез вярното куче Крипто, което в началото изглеждаше като готина хрумка, но в един момент честно казано ми дойде малко в повече и ми се искаше да не му бяха обръщали толкова много внимание, особено имайки предвид края на филма. И макар и импровизираното интервю на Лейн и Супермен да беше готина идея и да успява да даде на зрителите поводи за размисъл в тези 12 минути, които Гън им е отделил, леко скучноватото въведение донякъде ме загуби като симпатизант и с течение на филма така и не успя да ме убеди, че главният герой заслужава съчувствие след емоционалния си катарзис. Даже напротив, по-голямо впечатление ми направи злодеят и честно казано имам чувството, че в тази лента видяхме най-добре изградения и чистокръвен Лекс Лутор и макар групичката му от асистенти да беше доста незапомняща се, неговото присъствие определено спомогна за един нов поглед върху ситуацията, дотолкова че на моменти дори да ти се иска той да спечели битката срещу своя заклет съперник.

От другата страна имаме един напълно семеен филм. И не само защото е предназначен за семейства, а защото и ни разказва за едно такова. И точно това ми хареса – да, не видяхме много екшън в буквалния смисъл на думата от четворката, но видяхме доста сцени на сплотяване, на семейна любов и радост, на химия между персонажите, които честно казано не очаквах да видя първоначално. Въпреки факта, че „Първи стъпки“ ни разказва за първите стъпки на семейството в една нова ситуация, за първите стъпки на най-новия им член, за първите стъпки на героите в тази вселена, темпото на филма беше учудващо бързо. Подобно на „Супермен“, филмът ни хвърля директно в действието с малко история за вече случили се събития и по-скоро се радвам, че част от кадрите са били отрязани (визирам основно тези с Джон Малкович), защото вкарването на твърде много герои само за да бъдат споменати обикновено не влияе добре на въздействието, което филмът иска да постигне върху зрителите. И въпреки че тук отново имаме прилично количество време, отделено за изграждане на главните действащи лица, то не се усеща, даже въобще. Докато се обърна и четворката вече се срещаше и преследваше с космически създания. В следващия момент вече се подготвяше трескаво за задаващата се битка. Сякаш през цялото време зрителите са държани в едно напрежение кога всичко ще избухне, което подобно на филма на Гън се случва в заключителната част на филма, но пътят, за да достигнем дотам, минава доста по-ангажиращо и неусетно.

А историята даже успя да ме изненада, тъй като се разви малко по-различно отколкото си представях. Неизбежно е да спомена и мисля всеобщо признатия позитив, че за разлика от космическия прах, който ни пробутваха преди за една от култовите вселенски единици, този път получаваме пълнокръвен и грандиозен Галактус. Е да, няма как да е с размера на няколко планети, както би било в комиксите, но начинът, по който е представен тук, доста подхожда на сюжетната линия. Дребни детайли като заглеждането в забележителностите на планетата Земя и природата ѝ очертават още повече характера му и макар и не на нивото на развитие на Лекс Лутор го правят доста по-разбираем и приземен, ако щете. А критиките за Сребърния сърфист? Абсолютно безпочвени, честно казано начинът, по който беше представена историята на Шала-Бал щеше да се случи по същия начин и за Норин Рад, така че се радвам, че тук видяхме едно различно измерение на героинята и съм 99% сигурен, че в следващите филми ще видим и оригиналния Сребърен сърфист и всички ще са доволни. А, и преди да минем по-конкретно към единичната битка на ниво герои, Х.Ъ.Р.Б.И. определено беше по-интересен и по-малко натоварващ спътник от Крипто и това е може би един от малкото случаи, в които се радвам, че не бе наблегнато на типичния за MCU comic relief в моменти на паника или безпомощност на супергероите.

Каст

Навлизаме в най-конкурентната част на битката и както може би всички вече сте разбрали, ще разгледаме малко по-подробно актьорския състав на двете ленти. Положението и на двата бряга е на приливи и отливи, но със сигурност има няколко неща, които можем лесно да забележим и отчетем. Първо, очевидната женска мощност и в буквален и в преносен смисъл и от двете главни героини. Съмненията за избора на главни действащи лица и на Гън и на Шакман все още не са се разсеяли дори и след премиерите на филмите им и за Супермен и Г-н Фантастичен ще си говорим малко по-късно, но не мога да оспоря определено правилния избор за Лоис и Сю. Моите уважения към Ейми Адамс и Джесика Алба (Кейт Мара не я броим), но Рейчъл Броснахан и Ванеса Кърби успяват да откраднат светлината на прожекторите от своите половинки и изпъкват не само чисто естетически, но и като страхотно изградени и влиятелни героини. Лейн и Невидимата жена са не само сред основните двигатели на сюжета, но и скритият коз, който помага на мъжката част, а и успява да ги свърже с публиката. Лоис Лейн е чаровна, умна, концентрирана и безстрашна и Броснахан успява умело да се възползва от всяка секунда, която получава на екран, за да спечели симпатиите на феновете. От другата страна, напук на всички анализи преди премиерата, харизматичната Кърби също повече от успешно изиграва ролята на стожер на семейните ценности, на непоколебима жена и майка (още по-красивото е, че самата актриса е бременна и паралелно снима задаващия се „Отмъстителите“ с д-р Дуум, което я прави герой в истинския смисъл на думата) и на извънземна сила, която да се пребори със заплахата към семейството ѝ.

По-големият проблем, доколкото двата филма имат такъв със своя каст, са най-важните действащи лица, а именно тези, които в последствие ще бъдат лидери в своите вселени. Това не означава, че Коренсует или Паскал се справят зле, просто може би сянката на техните герои ги преследва. В единия случай имаме неизбежните сравнения с Хенри Кавил, който може да беше страхотен Супермен, но в грешната среда и грешното време и наистина не заслужаваше съдбата, която споходи него и франчайза му. Това обаче поставя Коренсует в доста широки обувки, които трябва да запълни, и може би това, че тук той е представен като доста раним и уязвим герой на моменти му играе лоша шега. Дейвид за мен е добър избор и подходящ Кларк Кент, който просто трябва да получи малко повече възможност да покаже Супермен като космическото чудовище (в добрия смисъл на думата), което е. В другия случай по-скоро бих казал, че конкуренцията не е толкова голяма относно въплъщенията на Рийд (изключвайки може би Йоан Гръфъд, породени от носталгия към първата модерна адаптация на героя, както и фен кастинга на Джон Красински, получил своя момент, който лично за мен му е достатъчен), колкото е голяма филмографията на Педро Паскал в последните години. Наистина е изумително в колко на брой мащабни проекти актьорът успя да се намести и му признавам тази му отдаденост и активност, но тук сякаш ми се искаше да видя малко по-убедителен гений. Въпреки това връзката между него, най-добрия му приятел, съпругата му и шурея му беше достатъчно подчертана, за да ми вдъхне надежда, че Ричардс може да се справи като лидер на бъдещата група от супергерои, макар и това да не е 100% сигурно с оглед на последните слухове около задаващия се Ден на страшния съд.

Спасението на главните герои идва основно от поддържащите герои, които определено на моменти носят най-големия товар на плещите си. Николас Холт е без съмнения най-добрият Лекс Лутор, който аз съм гледал и прехвърлянето му от Х-Мен към Л-Мен определено е успешна маневра и с удоволствие бих го гледал пак, а знаейки как Гън се отнася с актьорите, с които работи, нищо чудно това да се случи. Ебон Мос-Бакрак пък без маневри скача във втора марвълска роля и макар 99% от времето да е скрит зад компютърни ефекти, лично за мен беше доста убедително и вярно на комиксите Нещо (освен това изключително много го уважавам заради „The Bear“). Не съм имал кой знае какъв досег с Джоузъф Куин и Джулия Гарнър (съжалявам, все още не съм гледал „Stranger Things“ или „Ozark“), но химия помежду им определено имаше, колкото и да беше неловка на моменти и се радвам, че видяхме една различна версия на Човека-факла и Сребърния сърфист, които да нямат нищо общо с версията на Крис Еванс (там поне получихме развръзка в „Дедпул и Върколака“) или Дъг Джоунс.

Извън споменатите по-горе съм длъжен да отбележа перфектното включване на Нейтън Филиън, който показва защо често е избор на Гън и който ми върна вярата, че най-накрая ще видим качествена версия на един от най-чаканите ми герои и светове на голям екран (все пак не говорим само за Хал Джордън, но там възлагам надеждите си на Чандлър). Мистър Терифик също е страхотно попадение и се радвам, че Еди Гатеги получи достатъчно време да изгради и развие един иначе не толкова популярен герой от ансамбъла на DC. Същото мога да отбележа и за Антъни Кариган, на когото много му се отдава да е злодей (Виктор Заз в „Готъм“) и антигерой и се справи значително по-добре като Метаморфо спрямо конкурентните супер скрълове от „Тайно нашествие“. От другата страна пък мога да отбележа включването на Къртицата и Пол Хаузър, както и на Ралф Инесън, разбира се, макар и да не видяхме кой знае колко от единия, а другия по-скоро го чувахме и го виждахме в доста по-различни от стандартните размери, но пък костюмът и визията му бяха наслада за окото във всяка секунда, в която получихме космическото същество. Като цяло доста от малките детайли и дори по-малките роли бяха готин начин да се вдъхне живот на не толкова известни персонажи или да се намигне към по-закоравелите комиксови фенове – длъжен съм да спомена почитта, която за пореден път беше отдадена на Стан Лий, но още по-красивото беше, че заслуженото беше поднесено и към Джак Кърби, който е другият основен виновник за съществуването не само на Четворката, но и на най-известните супергерои в света на Марвъл.

Визия

Тук нещата са доста на кантар, но трябва да си призная, че „Фантастичната четворка“ ми допадна повече визуално. Да, личи си колко много CGI е вкаран и къде е отишла голяма част от бюджета, но в крайна сметка положението при „Супермен“ не е много по-розово. Истината е, че за сметка на доста по-ведрия и да го наречем светъл тон на филма на Гън спрямо „Човек от стомана“, например, сравнително голяма част от филма се развиваше на доста тъмни места и честно казано прехвърлянето от арктически бели пейзажи към мрачни алтернативни вселени не беше от най-приятните неща и на моменти наистина си беше натоварващо за очите ми да различа и разбера какво точно се случва на екрана.

Да, типичният слоу моушън от Гън за пореден път е на ниво и не мога да отрека, че мащабните злодеи ала Starro (Звездьо?) и творенията на Зеления фенер бяха готини (очаквам с нетърпение да видя какво ще сътворят във „Фенери“), но пък учудващо повече ми хареса новата визия на Нещото, че дори и брадясалата му такава. Доста работа е отишла и в Човека факла и Сребърната сърфистка (ако трябва да сме политически коректни все пак), да не говорим пък за космическите сцени. Преследването им между вселените беше визуално пиршество и доста по-приятно за очите от крушетата между Супермен и Ултрамен в мрачните дебри на джобната вселена. Е, искаше ми се да видя малко повече разтягане от Г-н Фантастичен, но пък сцената, в която беше почти дъвка, ми беше супер забавна (макар и развита в по-малък мащаб спрямо Виенското колело на версията на Гръфъд) и добре че рейтингът и сценарият на филма не позволиха да преживеем Оберин Мартел отново, макар и по малко по-различен начин.

Не успях да гледам нито един от филмите на IMAX, може би са си заслужавали преживяването на по-голям екран, но е факт, че от 3D-то за пореден път нямаше абсолютно никакъв смисъл и въобще не ми харесва тази тенденция в Холивуд всичко да се конвертира в последствие с цел повече продажби и по-високи цени, ама в такива времена живеем. За сметка на това озвучението беше на ниво като изключим няколко момента, в които доста приглушено се чуваха разговорите (основно при Супермен) и добре че бяха субтитрите, за да разберем какво точно е искал да каже лирическият герой (е, изключваме Х.Ъ.Р.Б.И., ама там е ясно, че нищо няма да се разбере). Музикалният албум и на двата филма беше на ниво, но филмите на Гън винаги са ме впечатлявали с брутални саундтраци и този на Джон Мърфи не е изключение. Въпреки това не мога да не спомена и страхотната работа на Майкъл Джакино от другата страна, който пък винаги е доставял страхотно озвучение без значение от жанра и екипа зад лентата. Като цяло модернизирането на класическите тематични песни и на двете поредици в съвременни такива успява да грабне вниманието и на старата и на новата аудитория.

Оценка

Истината е, че по-горе се опитах да бъде максимално кратък и за вече най-скорошните комиксови филми можем да си говорим още (дори не съм отворил напълно темата за предишните филми за Супермен или за Фантастичната четворка, но сравненията с тях си заслужават направо отделно ревю), но смятам за по-добре да оставя на вас просто да отидете, да ги видите и сами да решите кой е вашият фаворит, тъй като в крайна сметка всичко опира до личен вкус. Ако трябва все пак да отлича един от двата и ако не е вече ясно от написаното горе, въпреки предпочитанията ми към Гън тук гласувам с две ръце за „Фантастичната четворка“. Да, „Супермен“ дава началото на една новозадаваща се епоха, но пък филмът на Шакман поставя „само“ началото на Фаза 6, която обаче се очертава да ни залее с очакван след очакван филм (говорим на голям екран, сериалите са друга история) и да затвори една филмова епоха на Marvel, поне такава каквото я познаваме, в следващите две години. Но дори и без тези по-глобални факти, в действителност лентата на Marvel ме накара да гледам с по-голям интерес, да симпатизирам повече на главните герои, да очаквам с нетърпение какво ще се случи в следващата сцена и най-вече да се наслаждавам на това, че съм отишъл на кино, а в крайна сметка това за мен е най-важното, когато мога иначе да си го гледам в последствие и вкъщи.

Така че моят съвет е – насладете се и на двата филма ако имате възможност, защото и двата имат своите качества и могат да ви помогнат да откриете нещо ново, непознато и интригуващо в комиксите, в героите, във вселените на DC и Marvel, а пък и кой знае, може би дори да се припознаете в някой от персонажите или семействата на голям екран. От снимки зад сцената определено си личи, че всички основни замесени и в двата филма са се забавлявали, а и с оглед на най-пресните новини от SDCC изглежда, че нещата и в двете вселени се очаква да ни донесат още дози забавление, както и, надяваме се, нови изненади и поводи да обърнем внимание на седмото изкуство в комиксовия му жанр.