Това ревю започна своята история, когато трябваше да бъде поглед върху изключително драматичния и грандиозен „Отмъстителите: Война без край“, след което се превърна в мнение за великолепния и неотстъпващ по нищо на предшественика си „Дедпул 2“, след което пък доста неща се промениха и така и не стигнах дотам да седна да напиша нещо за който и да е от двата филма. Е, след дългото затишие (всъщност, точно 3 месеца) мисля, че най-накрая преоткрих времето и желанието спокойно да си наредя мислите и да напиша нещо, макар и сравнително скромно, за още едно марвълско продължение, този път с миниатюрни размери, но със сигурност не и по качество – „Ант-мен и Осата“.
Често тенденцията, която продълженията на дадени филми следват, или т.е. типа “още от същото“ по редица причини не е такава, каквато на зрителите би им се искало да бъде. С годините Марвъл обаче явно са си взели поуки и след страхотни продължения на „Капитан Америка“ и „Тор“, например, които следват изцяло нови формули спрямо предшествениците си, тук виждаме един филм, които има изключително много прилики с предходния и все пак споменатата в началото на този абзац формула работи изумително добре. Подобно на „Ант-Мен“, „Ант-Мен и Осата“ излиза във време, в което е минал опустошителният „Война без край“ и следва още по-драматична втора част, и разказва историята на персонажи, които, въпреки че вече по един или друг начин са повлияли и на останалите супергерои (и то доста значително – например във „Войната на героите“), все пак донякъде остават в сянката им като по-непознати образи.
И въпреки всичко казано в предишния абзац, „Ант-Мен и Осата“ успява да направи точно това, което се иска от него – не само да доразвие започнатото в първата част, но и да надгради над него по такъв начин, че да придаде собствена идентичност и уникалност на героите и макар и като част от огромната Марвълска вселена, да успее да ги отдели в свой собствен свят, на който дори и незапознатите с цялата комиксова картинка да могат да се насладят без проблеми. Пейтън Рийд за втори път успява в своето начинание като този път имаме приключение в буквално по-големи мащаби, същите готини, както и нови, също толкова колоритни, герои (което е голям бонус, в сравнение със скучния злодей, който ни предложи предният филм), повече от завидно количество хумор без въобще да е циничен или по-извратен, само и само за да се хареса, както и доста, ама доста яки екшън сикуънси.
Подобни смески между чудесни гонки и хвърчащи предмети с нереални размери ще ви се сторят буквално като детска играчка.
Но да караме по същество:
Откъде да започна? Ако следвам обикновения си стил на структуриране, би трябвало да кажем колко добра работа са свършили Рийд и екипът му. Това обаче може би не е основната причина филмът да е това, което е. Всъщност нещото, което най-много ми хареса, е доста готиният подход, който сценаристите са избрали, за да представят един иначе сравнително клиширан сценарий, както и желанието, с което актьорите изпълняват ролите си и вдъхват живот на своите образи. Виждаме едни сякаш подмладили се Майкъл Дъглас, Мишел Пфайфър и Лорънс Фишбърн, които доказват, че старото поколение актьори все още въобще не е за изхвърляне и може да е достойна конкуренция на по-младите таланти (е, тук ясно виждаме и ролята на технологиите, с които е свършена страхотна работа за „подмладяването“ им в съответните сцени, но все пак класата си е класа). Един Уолтър Гогинс, на когото изключително му отива подобна роля и на няколко пъти вече успява да ме впечатли с лекотата, с която влиза под кожата на героя си.
На Пол Ръд и Еванджелин Лили, на които съм фен още от предишни техни изяви и които отново се въплъщават перфектно в своите персонажи, но и чиято съвместна колаборация на екрана е дори още по-добра от предишния път и всяка тяхна разменена реплика е мини повод за радост. Да не забравяме и обещаващите Хана Джон-Камен и Аби Райдър Фортсън, от които може би тепърва ни предстои да виждаме повече, както и страхотния Майкъл Пеня, който заедно с Тип Харис и Дейвид Дастмалчиан „открадва“ едни от най-забавните кадри на лентата.
Синхронизацията, която тези двамата успяват да постигнат, дори и без супер готините си костюми, заслужава само адмирации.
С развитието на сюжета прави впечатление и фактът, че няма ясно изявени злодеи. Да, има някои герои, които до някаква степен биха били определени като „лошите“, но и те са водени от свои собствени мотиви и преследват лични цели, които просто по стечение на обстоятелствата се преплитат с тези на „добрите“. В крайна сметка загубили (почти) няма и макар и предвидим, филмът предлага може би един от най-оптимистичните завършеци, които съм гледал напоследък (изключвам първата бонус сцена – там говорим за абсолютната противоположност на казаното досега, но по обясними причини – гледайте, за да разберете, няма да съжалите). До достигането на това обаче имаме куп смехотворни (като тази в училището – може би нещото, на което най-много се смях, както и имитацията на Майкъл Пеня, която беше повторение на един от култовите моменти и в първия филм) и заредени с адреналин (преследването към края на филма) сцени.
Препратките към други филми също са неизбежни и на няколко места има някои доста тънки, но готини хрумки, които със сигурност ще се харесат на закоравелите фенове (тази с Фишбърн, например – hint: не е към марвълски филм). Добро впечатление правят и загатнатите в първата част моменти, които тук намират своята визуализация – например бойните умения на Хоуп или виденията на Скот. Освен това, както споменах вече, чувството за хумор е много на място без да е твърде натрапчиво и придава един изключително свеж тон на лентата (например името на организацията на довчерашните крадци и затворници – X-Con) и едно чувство на отпуснатост, което да не ви напусне до самия край и което да ви помогне по един чудесен начин да си починете в големите летни жеги (е, тази година по-скоро говорим за дъждове май, но разбрахте каква ми е идеята).
Само наличието на такива кадри трябва ясно да ви говори, че Скот Ланг за пореден път е оплескал нещата.
Вече споменах Рийд и компания, та мисля, че е време да отдадем заслуженото и на тях. „Ант-Мен и Осата“ е доста прилично заснет, може да се похвали с доста добра кинематография и повече от доволно количество ефекти. Взех вече да се примирявам с факта, че всички по-очаквани филми се конвертират в 3D формат с цел още повече приходи, та вече като цяло и не ми прави впечатление, но тук не се набива на очи и стои доста добре на фона на всичко, което се случва в някои сцени на филма, в които не знаеш на кой от всичките детайли да обърнеш нужното внимание. Другото, което лично за мен беше много приятно, беше фактът, че действието се развиваше по страхотните улици и забележителности на Сан Франциско (който имах възможността да посетя миналата година и който безспорно ми е любимият град в САЩ), където архитектурата е просто такава, че по перфектен начин се вписва с бъркотията, която се случва на екрана, особено когато определени части от пейзажа започнат да се смаляват или уголемяват, за да спасят по някакъв начин героите. Плюс това имаме повече от достатъчно присъствие на моя любим елемент – slow-motion-а, както и страхотен костюм в лицето на Осата (при Ант-Мен няма кой знае какви промени от последната му поява на екран). В допълнение на това получаваме и завръщането на Кристоф Бек като композитор, който отново предоставя страхотен саундтрак на фона на всичко останало.
След два доста качествени филми, които Рийд и екипът му ни предложиха в рамките на 3 години, Ант-Мен лично за мен се утвърди на мястото си като един от героите с най-големи възможности за развитие и затова идеята той да е самостоятелен comic relief в буквалния смисъл на думата в тази дългогодишна супергеройска поредица е повече от добре дошла. А и както и Еванджелин Лили е споменала в едно от своите интервюта, квантовият свят, около който се върти действието във филма, има изключително много потенциал и не само евентуално продължение на историята на Човекът-мравка, но и crossover с някоя друга част от вселената на Marvel би била повече от интригуваща.
Идеята на създателите на филма да преместят премиерата му за след края на световното първенство може би все пак ще се окаже доста добра не само от финансова гледна точка, но и за зрителите, просто защото след футболната еуфория лично аз имах нужда от нещо леко и освежаващо и успях да го открия в лицето на този филм. „Ант-Мен и Осата“ не е филм, който заслужава Оскар или който блести кой знае колко с нещо конкретно, но се справя отлично във всеки един от своите компоненти, превръщайки се в едно страхотно лятно филмово предложение, и освен това повече от успешно може да ни извади от иначе дъждовната и в буквален, и в преносен смисъл ситуация, която ни заобикаля навсякъде в момента.
