"Никога не сваляй маската."
"Никога не сваляй маската."

Зад маската: “Uncharted: Извън картата”

Винаги съм се старал всичко, което пиша в този блог, да е малко или много обективно. В крайна сметка като любители на седмото изкуство трябва да можем да оценяваме това, на което имаме възможността да се насладим, но и същевременно да сме способни да критикуваме нещата, които очевидно не са наред. Днес обаче, донякъде за разнообразие, донякъде за собствено удоволствие, донякъде защото материята, която ще разглеждаме, ми е сред любимите, ще прочетете едно доста субективно и пристрастно ревю и макар и да видите някои забележки тук и там, няма да си кривя душата – “Uncharted” (ще се придържам към оригиналното име, тъй като преводът е леко смехотворен) събуди геймърското в мен и успя в мисията си да ме пренесе в един много добре познат и обичан свят, напук на първоначалните ми очаквания.

Типично в стила на предишните ми ревюта и на играта (а и на филма, ще видим после защо), след това въведение за пореден път ще ви върна малко назад в миналото си, за ви дам малко исторически контекст. “Uncharted” поредицата винаги ми е била на сърце поради няколко причини:

  • Това е първата и може би единствена игра/поредица, чиято история и геймплей съм изгледал изцяло като walkthrough, просто защото тогава нямах физическа възможност да я играя, а за времето си ме беше впечатлила доста.
  • Очевидно това беше и първата поредица, която лично изиграх след като се сдобих с Playstation. Четвъртата част за мен все още е (и ще остане, имайки предвид, че вече сме в новото конзолно поколение) един от върховете на конзолата и е must play за всеки геймър, особено за феновете на action-adventure жанра.
  • Като фен на праволинейните single player приключенски игри мога спокойно да оценя поредицата като фаворита ми в жанра и всичко ново или актуално около нея винаги представлява (и ще представлява) интерес за мен.

Но нека се върнем на темата. От чисто историческа гледна точка може да си поговорим и за още нещо – “Uncharted” е една от поредиците видео игри, за които може би най-дълго се е говорило за екранизация. Имайки предвид, че подобни поредици от рода на Tomb Raider вече се сдобиха с няколко адаптации беше въпрос на време и Нейтън Дрейк да получи подобна. Тук проблемът е, че това време беше твърде много. Вече повече от 10 години се говори за “Uncharted” на голям екран и продукцията мина през множество различни етапи, множество спекулации по един или друг аспект, съответно няколко различни режисьори и главни актьори, които в последствие се отказваха по една или друга причина, промени в концепцията за това дали филмът трябва да е директна адаптация на игрите или нещо различно, но в същия контекст и т.н. Каквото и да си говорим, подобни мини-катаклизми в процеса на разработване на проект от подобен мащаб никога не предвещават добри новини, а и на всички ни е ясно, че филмите по игри, колкото и да е качествен оригиналният материал, рядко биват успешни или харесвани от масовата аудитория. Всички тези детайли трябва да ви говорят достатъчно за това, че потомците на сър Франсис Дрейк въобще не ги очакваше светло бъдеще на голям екран.

А и честно да си кажа, все още не съм сигурен дали и в настоящия момент ги очаква подобно. Това, което знам обаче е, че въпреки всичките перипетии и натрупал се песимизъм за това какво аджеба ще излезе накрая от цялата работа, въпреки всички индикации, че този филм е по-добре въобще да не вижда бял свят, аз бях твърдо решен да дам шанс на лентата и успях да отидя малко след премиерата (дори преди официалната такава в САЩ, между другото, където се очаква филмът да предизвика най-голям интерес, доколкото има такъв) и мога спокойно да заявя, че не останах разочарован.

Не ме разбирайте погрешно, филмът не е нещо грандиозно. Дори на много хора най-вероятно ще им се стори изключително посредствен. И все пак аз успях да намеря в произведението на Рубен Флайшър това, което търсех, а именно – приключенски екшън, който малко или много осъзнава какво и как иска да постигне, осланяйки се на оригиналния материал без да го пародира или да се пробва да въвежда нови и оригинални елементи, които биха го отдалечили твърде много от играта. И всъщност може би там се крие чарът му – макар и третиран като предистория, “Uncharted” следва доста точно формулата на своите хронологични предшественици (но всъщност продължения) и заимства доста от своите най-важни аспекти от тях. За разлика от адаптации като “Assassin’s Creed”, където уж оригиналният сюжет и герои, разчитащи само на концепции, заложени във франчайза, по-скоро завлякоха филма към дъното, тук буквалното вплитане и екранизиране на синематици от играта, въвеждането на познати лица и локации по начин, който в последствие може да бъде използван за навързване на всичките сюжетни линии без излишни усложнения, и готините препратки и камеота, интегрирани в основното действие по-скоро издърпват лентата на повърхността.

И като споменах сюжет, да поговорим малко по-подробно и за него. Историята е доста линейна, с доста малки, но пък по-скоро очаквани обрати и реално не е нищо оригинално, но пък от друга страна следва доста стриктно принципите, поставени от игрите. Три глави в случая явно не мислят по-добре, или поне не по-различно от една (или по-точно – тримата сценаристи) и сюжетната линия е силно повлияна от четвъртата част на поредицата, написана от легендарния вече Нийл Дръкман, но откъси от предишните три също могат да бъдат забелязани тук-там като акцентът, разбира се, пада върху минутите на Нейтън Дрейк във въздуха при излитането му от самолета, което направо си беше live action представление на култовата сцена от третата част на играта. Завъртането на сюжета около брата на Нейтън, ретроспективните епизоди за тяхното детство, както и появата на Клоуи Фрейзър също са част от основните аспекти на последната част от четирилогията, но очевидния копи-пейст в случая всъщност въобще не е лоша идея и с малко добавени пъзел елементи, въздушни пиратски битки и щипка хумор успява не само да добави една прилична нова история във вече богатата поредица, но и същевременно да бъде верен на оригинала и да се придържа към вече утвърдените ѝ компоненти. От по-очевидни детайли като например класическото облекло и въоръжение на Нейт или разглеждането на картички от първо лице, което е толкова типично за игрите, до по-дребните детайли като появата на логото на компанията, камеото на Нолан Норт (за незапознатите – човекът, дал гласа си за Нейт в игрите) и, естествено, мустака на Съли (въпреки че според мен го видяхме твърде късно), филмът лично за мен успя да удовлетвори очакванията за екшън адвенчър от подобен калибър.

“Uncharted” излиза в подходящо време, тъй като хайпът по игрите малко или много е утихнал (все пак мина доста време вече от излизането на Lost Legacy), а и няма някакви грандиозни филмови премиери около него, които да намалят още повече иначе бих казал деликатните му шансове да направи солиден боксофис. Напълно разбираемо, имайки предвид, че Рубен Флайшър е седмият (7!) официално обявен режисьор, който е работил по продукцията. Да не говорим за още колко актьори се спекулираше, че трябва да поемат ролята на Нейтън. То не бяха известни актьори, то не бяха най-лицеподобни на главния герой, то не бяха озвучаващи главния герой, за да се стигне накрая до съвсем различен подход, представящ Нейтън в невиждана досега светлина на по-млад изследовател. А Том Холанд определено си е светлина в тунела, въпреки всички предразсъдъци към него, особено имайки предвид още пресните му подвизи като невероятния Спайдър-Мен. Е, екранният му партньор Уолбърг не може да се похвали с кой знае какви успехи напоследък, но за сметка на това също ми е сред любимците още от едно време и все още има достатъчно фенове, за да вдигне очакванията към лентата, въпреки всичките греди, които филмът удари през всичките тези години със снимачния екип.

И като стана въпрос за актьори, тук, учудващо или не, донякъде идват част от недостатъците на филма. И не, дори не говоря за Холанд и Уолбърг. Да, вярно е, че сякаш не усетих тази химия помежду им толкова, колкото ми се искаше и колкото я има в игрите, но да кажем, че като предистория отношенията им тепърва ще се развиват и им е простено (а и краят беше окей, в духа на последните кът сцени преди надписите в игрите). София Али също беше доста на ниво и като за първа по-голяма роля (и очертаващо се повторение, ако евентуално продължение някога види бял свят) успява да докара една всъщност убедителна Клоуи, която е достатъчно харизматична и хитра, за да представлява интерес и за Нейт, и за зрителя. За съжаление обаче, за всички други не мога да кажа същото. Антонио Бандерас е в една уж главна, но в действителност второстепенна роля и просто получава твърде малко екранно време, за да развие по какъвто и да е начин героя си и да покаже потенциала си, а Тати Габриел ми се стори изключително неубедителна и сякаш не на място в ролята си и определено няма да ми липсва в потенциални следващи части. С две думи, “злодейската” част от каста беше доста незадоволителна и незапомняща се и наистина ми липсваше някой като Рейф във финала на четвъртата част на играта, който да нажежи обстановката и да те накара наистина да не го харесваш.

В чисто визуално отношение филмът изглежда добре, но трябва да си призная, че в сравнение определени сцени от видео игрите бяха в пъти по-реалистични и оставящи те без дъх. Не знам, може би next-gen технологиите или вече остарелите очаквания, че видео игрите не са добра и реалистична презентация на истинския свят донякъде влияят, но автентичният дизайн в тях и наличието на набиращия популярност в последните години фотографски режим определено правят доста повече впечатление от вече познатите ни пейзажи на пустини и джунгли в различните снимачни локации на филма. Въпреки това, от синематографична гледна точка нещата са добре – адаптирането на основните геймплей механики е налице, макар и определено да има накъде още да се развият паркур и акробатичните елементи, както и високо адреналиновите престрелки, характерни за играта. Хубавата новина тук е, все пак, че за незапознатите с играта всичко ново и чуждо ще бъде добре дошло и макар и от днешна перспектива “Uncharted” вече да не се слави с най-оригиналния филмов сценарий, то поне вече споменатите взаимствания от поредицата на Naughty Dog (или още казано – “повече от същото”) не изиграват лоша роля, а напротив – придават достатъчно свежест и приключенски нюх на екранизацията.

Ако трябваше да следваме логиката на заглавията на игрите, то най-вероятно бих кръстил филма “Uncharted: Drake’s Inception”. Филмът на Флайшър, за моя приятна изненада (надявам се не само за мен), поставя едно солидно начало за историята на Нейтън Дрейк и можем само да чакаме (този път стискаме палци да е по-кратко), за да видим накъде и как ще се развият нещата. Съдейки по бонус сцените (има две, между другото, както е модерно напоследък, така че останете до края), има голяма вероятност евентуалното продължение да стъпи на вече поставената основа и да надгради с вече добре познат за геймърите сюжет (т.е. този на първата игра) и да го доукраси малко с новите детайли, които иначе биха се появявили по-нататък. И понеже както казах още в началото съм леко предубеден и оптимистично настроен, мога да кажа, че поредицата определено има потенциал не само да се развива (мога да говоря още много за игрите и да сравнявам с тях, но ще се въздържа), но и да се превърне ако не в най-добрия (тъй като такъв де факто няма), то поне в един доста силен франчайз, базиран на видео игри, а всички знаем, че това е сфера, в която трудно се пробива с нещо качествено.

Ако мога да перифразирам любимия ми израз от играта (а може би и мотото ми по принцип), “Големите неща започват от малките”, така че определено мога да кажа, че “Uncharted: Извън картата” е едно добро, макар и позакъсняло начало на евентуална поредица, която би могла да върне (или по-скоро да изгради) доверието на хората във филмите по видео игри. А пък, в крайна сметка, дори и да не успее, то поне съм сигурен, че ще ги накара най-малкото да се поинтересуват от поредицата и да възвърнат позабравената ѝ слава. Аз лично наистина стискам палци на филма, чакам обявяването на официално продължение с нетърпение и се радвам, че малко или много съм допринесъл за приходите му в световния боксофис. Без значение дали играете игри или не и на каква възраст сте, бих предложил и на вас да хвърлите едно око на поредицата, на това ревю и на самия филм и да прецените сами дали Нейт и Съли заслужават вашето внимание. Пък кой знае, може би това би било достатъчен стимул за хората в Naughty Dog да добавят едно ново бижу в своята вече скъпоценна геймърска корона.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.