"Никога не сваляй маската."
"Никога не сваляй маската."

Зад маската: “Матрицата: Възкресения”

Рядко се случва за толкова кратък период от време да пиша и да мисля за повече от един филм. Това обикновено става или когато много искам да гледам филми, които са с близка премиерна дата, или когато инцидентно (т.е. по идея на някой друг) отидем на кино. Е, за добро или не, този случай беше от вторите …

Едно от нещата, които винаги са били странни в моя живот, поне доколкото тези неща се отнасят до киното, е че не съм гледал една известна част от класиките, т.е. утвърдените и неостаряващите с годините филми. До преди няколко години “Матрицата” беше един от тях, грешка от моя страна, която дълго време се канех да поправя. Признавам си, филмът беше страхотен, макар и голяма част от него вече да бях гледал през някакви клипчета, memes или тем подобни. Тогава обаче така и не стигнах до каквито и да е продължения по една или друга причина (не ме питайте защо, просто може би ми се сториха ненужни за онзи момент). Ето обаче, че няколко години по-късно, малко или много по принуда, успях да изгледам оригиналната трилогия на един дъх (иначе казано – просто имах точно 2 дни да го направя) и малко след това да видя какво аджеба са сътворили и в “Матрицата 4”, a.k.a “Възкресения”.

Но стига толкова излишно философстване, и без това не ми е силната страна и винаги навлизам в ненужни детайли. Вместо това, нека разгледаме малко проста математика, там поне се предполага, че знам какво правя (и дано, че иначе не знам как са ме наели на работа). Представете си, че имаме една променлива X, която е единица филм. Нека този филм натрупа малко бонус десетици отгоре – излязъл в края на миналия век, разглеждащ донякъде непонятни на тогавашното общество научно-фантастични теми, но през призмата на философски и морални дилеми. Да добавим към това и няколко талантливи изгряващи звезди, както и братя-режисьори, почти визионери за онова време, за да увеличим още повече стойността. И оттук нататък кривата на X започва леко да се променя. Изваждаме едно по-слабо и поемащо в някак си различна насока продължение. Изваждаме и продължението на продължението, което вече доста лъкатуши, но поне затвърждава що-годе стабилната стойност на променливата със своя окончателен край …

Две неостаряващи легенди, два култови образа, два филмови титана – понякога се чудя дали Рийвс и Мос наистина не са били по някое време в криокамери или някакви подобни извънземни контейнери.

Дали? Години минават, X остава непроменена, но редица други фактори се появяват, които предвещават скорошно спукване на балона ѝ. Съответно смъкнете от стойността ѝ редица поредни неубедителни опити на създателите ѝ да създадат нещо ново и оригинално (може да изключим само Sense8). Не искам да прозвучи хейтърско, ама смъкнете още малко и само заради това, че част от тези неуспехи се дължат на факта, че братята първо се превърнаха в брат и сестра, а в последствие дори и в две сестри. А сега разделете това, което получихте, наполовина, тъй като вече освен полови различия явно и различните виждания на иначе близките роднини играят роля и в момента разполагаме само с едната от двете Уашовски … ох, колкото и пъти да прочета или напиша последното, все ще ми звучи странно, ама то е каквото е. При всички положения, математиката пак стана малко сложна, ама вече от всичките сметки трябва да са ви станали ясни поне две неща – променливата е “Матрицата”, разбира се, а резултатът от всички тези аритметики е нейното ново продължение/рестарт, което се свлича доооста под нивото на своя прародител.

“Матрицата: Възкресения” е опит за един съвременен прочит на култовата идея за синьото и червеното хапче, разчитащ не толкова на обновени концепции и модерни и актуални технологии от типа на видео игрите като средство за социализиране, колкото на стари лаври и вече добре познати и утвърдени образи и герои в лицето на Нео и Тринити. Не ме разбирайте погрешно, завръщането на Киану Рийвс и Кери-Ан Мос е най-доброто нещо, което можеше да се случи на лентата, и може би те са това, което ще привлече 99% от зрителите обратно в киносалоните, ако не броим заглавието. Проблемът е, че ако изключим тях, всичко останало просто не е както трябва. Лентата на Уашовски е поредният опит за пренаписване на историята на класическа и може би все още не толкова отживяла поредица, таргетираща по-младата аудитория, която тепърва навлиза във франчайза, както и за интегриране и предаване на щафетата на младото поколение от актьори, които обаче са някак си неубедителни на фона на своите опитни колеги.

Истината е, че в експериментите си да създадат нещо съвременно и оригинално, но разчитайки на вече познати на публиката концепции, Warner Bros. са дали зелена светлина за реализирането на нещо, което по нашите среди е по-известно като “претоплена манджа”. Неостаряващата екранна любов между Нео и Тринити и химията помежду им, която не е мръднала дори и 20 години по-късно, са това, което носи филма на раменете си и това е повече от очевидно, просто защото всяка друга сцена е лишена от каквато и да е емоция. Джесика Хенуик, жената на Ник Джонас и NPH донякъде спасяват положението за новопоявилите се лица, внасяйки някакви признаци на живот, но останалите са без коментар. И да, казвам го – опитите за някакво повторно представяне и реинкарнация на Морфей и Агент Смит бяха просто трагични. Оценявам отдадеността на Джонатан Гроф да се впише в ролята на безкомпромисния изкуствен интелект и харизмата на Яхия Абдул-Матин Втори като небезизвестния хакер, но честно казано кратките носталгични отрязъци с кадри на Лорънс Фишбърн и Хюго Уийвинг бяха повече от достатъчни и всичко останало бяха жалки напъни за връщане към живот на образи, които въобще не трябваше да бъдат засягани отново.

Ако нямахме подобни референции от типа на “blue pill or red pill”, филмът можеше спокойно да бъде началото на една нова, съвсем различна и независима поредица, която да има собствен облик.

Най-интересното е, че за филм от 2021 г. и особено под режисурата на Уашовски, човек би очаквал ефектите и сай-фай излъчването да са най-силната част на филма (като изключим сюжета, който вече споменахме). Това обаче не е така – извънземните и като цяло футуристичните технологии изглеждаха по абсолютно същия начин както и преди 22 години, а бойните сцени бяха хаотични. Кинематографията издишаше по всички параграфи, камерата играеше постоянно около героите, не позволявайки на зрителя да възприеме като хората случващото се на екрана, особено в ръкопашните битки. Ако не беше модернизирането на тогавашния начин за изход от Матрицата със стационарен телефон, бих си помислил, че разбиранията и научните постижения за последните 20 години не са се променили особено. От музикалното оформление също очаквах повече и фактът, че финалната песен е кавър на оригиналната песен на Rage Against The Machine трябва да ви говори достатъчно.

Ако трябва да обобщя казаното досега, “Матрицата: Възкресения” поставя и отговаря на няколко важни въпроса: Нужен ли ни беше? Не. Заслужаваше ли си? Горе-долу. Трябва ли ни нова част? Определено не. Това, което ме притеснява обаче е, че по всичко изглежда, че франчайзът ще последва стъпките на “Междузвездни войни”, а всички знаем какво представляваше последната трилогия. Проблемът и там, и тук е, че напоследък нашумелите рибуути/римейкове/рестарти/продължения/каквото друго се сетите разчитат твърде много на оригиналния материал и неговите най-силни аспекти, без да надграждат или да дават на зрителя нещо повече или поне една сносна причина, която да ни накара да си кажем “Ей, да, този филм си заслужаваше”. Че Киану Рийвс е повсеместно обичан и уважаван (дори и след провала на Cyberpunk 2077, ама там не беше виновен той) и че ще гледаме “Джон Уик 4” само заради него (колкото и излишен да е и той, във франчайз който разказва едно и също всеки път) е факт, но честно казано лично аз се надявам, че ще се вразуми и дори и да се завърне за евентуална пета част (както се очертава по отворения край), ще му е за последно и за доброто на може би най-култовото му амплоа. Или пък ако все още иска да е част от матричната вселена, нека поне неговите усилия и тези на екипа му бъдат насочени към качествена и пълноценна видео игра, каквато всички ние искаме. Ето, например техническото демо на Unreal Engine 5 с негово участие – The Matrix Awakens, беше просто грандиозно.

И понеже напоследък все ми идва да завършвам с някакъв вид сентенция, ще си позволя и тук да използвам една – хората са казали, че всичко ново е добре забравено старо, в което се корени и проблемът на филми от ранга на “Матрицата: Възкресения”. Четвъртата част за Нео е “повече от същото” във всички аспекти спрямо своя първоизточник, но за съжаление е по-зле в повечето от тях (изключваме основно работата на актьорския състав, и по-специфично на главните действащи лица). Филмът е гледаем и дори може да е интригуващ за незапознатите с идеята му, но в крайна сметка си остава посредствен и ако Warner Bros. и Уашовски продължават в същия дух сериозно трябва да се замислим дали не е време ние като зрители да спрем да взимаме от предоставеното ни синьо хапче.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.