Ах, откъде да започна това ревю … Може би не е хубаво да го пиша с толкова пресни впечатления, но ми се иска да си излея каквото ми е на душата преди емоциите да са утихнали. На моменти усещам как детското в мен се навдига и иска да изкрещи от кеф …
Има няколко филма, които са оставили трайна следа в съзнанието ми, и то дори не заради това, че са били чак нещо велико, а просто защото са се появили в точните моменти. Съответно никога няма да забравя първия път, в който стъпих в киносалона и имах възможността да се насладя отблизо на седмото изкуство (или поне първия път, в който ясно си спомням нещо). Годината беше 2002, а филмът беше – да, сигурно сте се сетили вече – “Спайдър-мен”. Не знам дали фактът, че съм бил малък и съм попивал всичко, харизмата на Тоби или като цяло супергеройското кино е било в основата на вече почти развилия се у мен комиксов ФЕНатизъм, но не може да се отрече, че още от тази ранна детска възраст Човекът-паяк се превърна в моя любим и неоспорим, винаги и завинаги, супергерой и това най-вероятно няма да се промени (или ако има някой друг, ще е на неговото ниво). А, и само да кажа, това, че можех да гледам дълго време Fox Kids определено не помагаше нещата да се случат другояче …
Скачаме 10 години в бъдещето и по-точно в недочакания край на света, a.k.a 2012, за да споменем един колкото случаен, толкова и не филм – “The Impossible”. Значимо за мен филмово събитие поради няколко причини – киното в родния ми град отвори отново врати и това беше един от първите филми, които пуснаха, и първият, който успях да гледам в преродената ни филмова зала. Там някъде (е, айде, малко преди това) започнах и да пиша криво-ляво някакви неща и да ги публикувам тук-там (не че сега е по-различно) и дори може би съм писал нещо и за него и в момента съжалявам, че не знам къде и дали въобще съм съхранил някъде писанията си. Така или иначе, това не е от значение, фактът е, че и този тогава неизвестен за мен филм успя не само да ме впечатли, но и трайно да се настани в съзнанието ми. Чудите се защо въобще го споменавам? Колкото и да ви се струва ненужно, написах всичко това, за да ви дам още малко ироничен контекст – “The Impossible” е може би първият игрален филм, в който Том Холанд участва. Найс, а? Момчето е тамън една година по-малко от мен – вижте го къде е сега (и къде ще е, както изглежда), а къде съм аз, разказвайки ви за него …
Една от култовите Спайдър-мен пози, в един от сюблимните моменти на филма, а бе – very nice!
Отклоних се от темата, затова прескачаме още 10 години напред и ето, че вече сме в година втора от голямата пандемия или иначе казано края на 2021. Дори няма да споменавам колко филми общо се изляха оттогава, къде гледани, къде ревюирани, къде нито едното, само ще кажа, че вече сме малко или много в очертаващия се край на третата поредица за Човека-паяк, с всичкия ѝ спин-офф материал, без значение дали става въпрос за умишлени опити, липса на права или някаква друга причина. И тук може би вече идва момента да си кажем нещата честно – ще се опитам да избягвам спойлери максимално, но в крайна сметка смятам, че всеки уважаващ себе си фен на киното трябва вече да е гледал последното творение на Марвъл или ако не е – засрамете се!
“Спайдър-мен: Няма път към дома”, нарочно или не, приключва не само една страхотна трилогия, която си е малко или много един своеобразен рестарт на поредицата, но в контекста на MCU, а и един 20-годишен цикъл на супергероя, превръщайки го в едно фантастично пътешествие в миналото и бъдещето. Творението на Джон Уотс си поставя огромни и изключително амбициозни цели и впечатляващото е, че всъщност успява да постигне голяма част от тях. Това, което получаваме ние като зрители, е една фиеста от носталгични спомени, десетки препратки и готини камео появи, подплътени със здрав екшън, плеяда от суперзлодеи и убийствена доза заряд.
Известен факт е, че претрупването на филм от подобен калибър, особено пък супергеройски такъв, с твърде много действащи лица обикновено не е на добре. Този път обаче останах изключително приятно изненадан тъй като почти сформирания Sinister Six (ако броим и дървото, нали), може би защото до някаква степен вече познаваме героите, които са част от него, имаше доволно екранно време и всеки от персонажите претърпя развитие, водещо до красив завършек на своята история. Да не говорим пък за тези от добрата страна, които получиха своята динамична, драматична и епична развръзка … А бе, всъщност, защо да не говорим за тях? Евала на Марвъл, че са чули, отчели и отразили абсолютно всичко, което феновете искаха да видят в този филм, и дори и са надградили над него, вплитайки в историята размяна на остроумни реплики, шеги и закачки и дори live-action memes. Стоплящите зрителските сърца моменти са не един или два и цялото разплитане на всичките мрежи, оплетени през последните две десетилетия, разкриващи в процеса пейзажа за множество бъдещи адаптации, беше майсторски поднесено от Уотс и компания.
Шизофренизма на зеленото амплоа на Уилям Дефо и тук не му изневерява и гоблинът е точно това, което очаквах да бъде, сякаш не е слизал от екран през последните 20 години.
И дори да се абстрахираме от всичкия фен сървис, който студиото ни предоставя, и от факта, че тук говорим не за една, а за множество развити сюжетни линии, все пак получаваме един феноменален завършек (поне до този момент) на историята на най-новия и младия Спайдър-мен. Не можем да отречем, че за разлика от своите предшественици, Том Холанд винаги малко или много е бил и като актьор, и като герой под крилото и донякъде в сянката на своите колеги-отмъстители. Стартирал по-скоро малко като страничен персонаж и под менторството на Железния човек, тийнейджърът Паркър така и не получи своя момент да блесне и да разкаже своята origin история като хората, както всички очакваха. Е, тук с голямо удовлетворение и за голямо успокоение на всички мога да кажа, че развитието на героя на Холанд достига своята връхна точка, минавайки през семейните и любовните катарзиси, сблъсквайки се със суровата реалност и достигайки “пробуждането” в личен план, което неговите по-възрастни събратя вече направиха в своите франчайзи по един или друг начин.
Разбира се, Холанд не беше единственият, който претърпява сериозно развитие, въпреки привидното поредно рестартиране, което получихме в края на лентата. Вече казахме за новите-стари злодеи, които не само се преродиха под светлините на прожекторите, но и получиха своето абсолютно изкупление чрез своите нови версии. Док Ок и Гоблина честно казано са фаворити на публиката още от едно време, но пак успяха да надградят своите образи, да не говорим за герои като Електро. В добавка идват и Сандман, Гущера и неповторимия JJJ, които да оцветят още повече този вече колоритен антураж. С модернизирани и доста по-акуратни костюми, адекватно сюжетно развитие и завръщането на оригиналните актьори нещата могат да се случват по съвсем различен начин и това е повече от очевидно и в самата им игра пред екрана. Останалите замесени дори няма да ги споменавам, най-малкото защото са черешката на тортата на лентата. По някаква причина никога не съм харесвал ръкоплясканията или подвикванията по време на прожекция в киносалона, защото ми се струват излишни и дразнещи, и докато течеше нашата за мое щастие такива нямаше, но трябва да си призная, че на няколко пъти през тези почти два часа и половина просто си стиснах победоносно юмрука от кеф, защото трябваше някак си да отразя и оценя това, което се случваше пред очите ми.
Връщайки се към основната тема на филма, склонен съм да подкрепя мнението на мнозина критици и фенове, че Холанд успява в своята екранизация да намери “златната среда” на своя герой – където Тоби Магуайър беше доста автентичен и стабилен Питър Паркър, но пък посредствен Спайдър-мен, а Андрю Гарфилд беше може би твърде готин и нахакан за Питър Паркър, но пък и може би най-близкия еквивалент на комиксовия Спайдър-мен, Том успява да съчетае най-доброто от тях и да бъде еднакво добър и в двете си въплъщения. Честно казано, когато няколко медии споделиха неговите думи, че обмисля да си вземе почивка от героя (и може би киното като цяло), останах донякъде изненадан, но след като вече съм изгледал всичко свързано с героя на големия екран дотук, не мисля, че ще има някой, който да има против това всъщност да се случи (е, чакам да го видя и в “Uncharted” и силно се надявам той и Уолбърг да не ме разочароват).
Тенденцията всеки нов прочит на супергероя да се превръща в трилогия звучи абсолютно логична (да, знам, че Гарфилд така и не получи заветната си трета част, но спекулациите и надеждите на феновете напоследък се увеличават все повече и повече, така че знае ли човек, може пък на Сони да им дойде акъла най-накрая, с малко побутване от страна на Марвъл) и в този случай, както споменах вече, “Спайдър-мен: Няма път към дома” неслучайно може да бъде разглеждан като кулминацията, развръзката, та дори и епилога на историята на Човекa-паяк.
Сцени с подобен заряд (буквално и преносно) напомнят за злодейския отряд от “Спайдър-мен 3”, само че тук беше в пъти по-добре поднесен.
Обмисляйки какви суперлативи все още не съм излял по адрес на лентата на Уотс осъзнавам, че може би нищо не е перфектно и все пак има някои дребни неща, които по-наблюдателните фенове със сигурност няма да пропуснат. Например завръзката и като цяло концепцията на целия сюжет определено имаше някои дупки и появата и, съответно, изчезването на Стрейндж бяха колкото логични, толкова и недообмислени на моменти. Върховният драматичен етап във филма беше леко предвидим, макар че пак ми стана тъпо като се случи, някои от камеотата бяха твърде кратки и част от тях предварително обявени, което донякъде уби и тръпката при появата на дадени персонажи, но все пак събудиха дивия фен в мен, 3D-то беше напълно излишно, поне според мен, ама то пък напоследък има ли филм, където в действителност да си струва? Истината е обаче, че всички тези неща са по-скоро дребни забележки и заяждания колкото да има такива, които бледнеят на фона на всичко останало, което се случва на екрана. Макар и неперфектен, филмът е най-доброто, което можеше да се случи (и се случи) на поредицата, за което всички трябва да свалим шапки долу на екипа зад продукцията.
Може би има още неща, които мога или ми се е искало да кажа относно лентата, но може би пък и няма нужда. Ако това ревю, оценките на критиците (погледнете един Rotten Tomatoes score, например) и на феновете (вижте една IMDb класация, също става) не ви убедят, че просто трябва да гледате филма, ами значи просто отидете и се убедете сами. Гарантирам ви, че след това и вие като мен трудно ще можете да изтърпите до май месец догодина, когато ни очаква епично своеобразно продължение в лицето на “Доктор Стрейндж в мултивселената на лудостта”, особено имайки предвид, че на режисьорския стол сяда не кой да е, а Сам Рейми, a.k.a режисьорът на оригиналната трилогия за Спайдър-мен!
Все още не знам дали има път към дома, както и самото заглавие подсказва, и дали Човекът-паяк ще го намери в някоя бъдеща реинкарнация, но съм убеден, че вместо това успява най-малкото да намери правилния път към сърцата и на широката, и на по-критичната аудитория. Ако трябва да си позволя да перифразирам един популярен чужд фразеологизъм, “Спайдър-мен: Няма път към дома” е едно фантастично и носталгично пътешествие по алеята на спомените и е най-добрият коледен подарък за мало и голямо не само от Marvel, а и от тазгодишното кино като цяло, който ние като зрители и почитатели можехме да получим.