15 години. 5 филма. 3+ милиарда приходи. Множество локации. Минимум 2 мадами на филм. Два пъти M. Един път Q. Един път C. Едно име. Бонд. Джеймс Бонд.
Данни, достойни за един цял и незабравим франчайз. Както на повечето от вас ви е ясно обаче, това е само една част от вече почти 60-годишната поредица-адаптация на култовия образ на Иън Флеминг. И все пак, няма какво да се лъжем, с шестото превъплъщение на Агент 007 е отгледано и израснало вече цяло едно поколение, към което се причислявам и аз, което само по себе си вече го прави самостоятелна единица, която спокойно може да бъде разглеждана като една от движещите сили на шпионския жанр в последните две десетилетия. Моите уважения към Шон Конъри, лека му пръст, Роджър Мур и Пиърс Броснан (споменавам само тримата като най-изявените и обичани актьори, изиграли ролята), но истината е, че Даниъл Крейг вече се е утвърдил като Бонд на нашето време и определено заслужаваше една епичка развръзка на своята история.
Е, мога спокойно да кажа, че въпреки многократните забавяния и отлагания (има-няма година и половина), спекулации и премеждия около световната премиера на юбилейния 25-ти филм, “Смъртта може да почака” е един повече от достоен завършек и черешката на тортата (за някои по-скоро вишната, ако съдим по епилога, но за това по-нататък) на култовата сага с участието на Крейг и компания.
И макар Сам Мендес да го няма, работата на Фукунага е изненадваща до толкова, до колкото е успял не само да хване стила и набраната инерция от своя предшественик, но и да надгради над тях през своята призма. Съответно всъщност не е толкова изненадващо, особено имайки предвид работата на режисьора върху впечатляваща продукция като “Истински детектив” (режисьор на може би най-добрия сезон – първия, и изпълнителен продуцент на всички – трябва да ви говори достатъчно), че “Смъртта може да почака”, макар и относително предвидим чисто от сюжетна гледна точка, е наситен с много повече съспенс, мини обрати и здрав екшън с гонки и престрелки почти през цялото време, в сравнение с предходните адаптации.
Тук да си призная дамите на Бонд въобще не ми харесват, а и липсва третата, но пък не мога да отрека, че костюмът на Крейг е удар в десетката и като изключим, че малко се слива с червения килим, изглежда супер стилно и определено се откроява на фона на останалите.
Сниман с класически филмови ленти, както и от части с дронове, филмът е изпипан и чисто кинематографически откъм заснемане, осветление и пейзажи. Съвместната работа с наградения с Оскар Линус Сандгрен дава своя резултат и лентата може да се похвали с не един или идва страхотни кадъра, готови да красят десктопа ви, ако щете. И като заговорихме за визуалния аспект, донякъде съжалявам, че не гледах филма на IMAX, защото определено имаше моменти, които щяха да се усетят доста по-силно и със зрителните, и със слуховите сетива. И все пак, от райските кътчета и къщи в джунглите на Ямайка, изпълнени със спокойствие и предоставящи бягство от реалността, през хълмистите старинни градчета на Италия, навяващи спомени от миналото дори и за героите, до потискащите и разрушаващите човешки животи (и в буквален смисъл – във филма ще видите защо) острови с укрепления от Втората световна война, всяко едно място успява още повече да засили ефекта от случващото се на екрана и да вникне още по-дълбоко в емоциите на зрителите.
И макар и да не съм сред най-големите фенове на Били Айлиш, не мога да отрека, че едноименната песен към филма въобще не беше лоша и заедно с готиното интро, типично за всеки един Бонд филм, допълнително нажежават обстановката и спомагат за създаването на една тягостна и напрегната атмосфера, предвещаваща краят на една епоха. Няма да навлизам и в излишни детайли за работата на легенди в изкуството на филмовата музика като Ханс Цимър (мисля, че достатъчно се е доказал през годините, за да има нужда дори и да го споменавам), но инструментала на класиката на Луис Армстронг, звучаща във финалните минути на лентата, определено ще навее носталгични спомени и ще внесе малко мрачна ирония в живота на Агент 007.
Преди да отидя да гледам първия филм с Крейг, който съдържа популярния за поредицата глагол “die” в името си, реших да си направя един мини маратон и да изгледам отново ако не друго по-назад, то поне предните 4 филма, които малко или много са свързани с този и са начертали пътя, по който Крейг да поеме. А пътят му от придобиване на 00 статуса до неговото “пенсиониране” определено не беше перфектен и къде заради малко нескопосана история, къде заради слаб злодей, къде заради сравнително слаб саундтрак (а бе да си го кажем направо – заради “Спектър на утехата”), кино аудиторията с право е имала своите предубеждения, въпреки страхотния старт с “Казино Роял”. В последствие обаче качеството се подобри отново и макар “Спектър” да не беше на нивото на “Скайфол” (поне беше утешителен, pun intended), то завърза една прилична история, чието последващо развитие може да проследим тук.
Новата агентка определено няма да има проблем да се скрие в сенките и да изскочи на лошковците изневиделица. Нищо лично, ама нека все пак да се придържаме към оригинала и 007 да си е мъж – като толкова искат да пробутват женски шпионски персонажи да си направят нов и различен франчайз.
Сюжетът на “Смъртта може да почака” може да се разглежда даже донякъде и като прецедент в историята на франчайза, тъй като е един от редките случаи (ако не и първият), в които една от дамите на Бонд се завръща за втори път, което си е постижение, имайки предвид, че дори и Веспър не оцеля толкова, може би най-голямата любов и същевременно болка на Крейговия герой. Освен това виждаме и Феликс в трети филм, изигран от един и същи актьор (също прецедент), което малко или много кара зрителя да изпитва някаква симпатия към него, особено имайки предвид как се разви неговата сюжетна линия. Няма как да не ми направи впечатление и фактът, че това е третият пореден филм на Крейг, в който причината за всичко последващо е миналото на някой от главните герои и на пръв поглед това винаги изглежда като изсмукан от пръстите сценарий. Хубавото тук е, че не останах с това усещане тип “Бързи и яростни” за “one last ride”, който продължава и продължава и тия герои се пенсионират 15 пъти вече. Не, тук определено Фукунага, Крейг и компания поставят точка на историята на 6 x 007 и донякъде разбирам частта от зрителите, на които завършекът на филма не им харесва.
От друга страна обаче, на фона на доста предвидимото разгръщане на историята, за мен краят беше очакван и логичен и дори и да решим да го счетем по-скоро като минус, случилото се преди това определено изпъква със своите достойнства. Да, филмът може би беше една идея по-дълъг от необходимото и да, злодеят честно казано не беше нищо кой знае какво и планът му за масово изтребление беше може би най-generic шпионската концепция, която можеше да измислят, но все пак миксът от солидни екшън сцени с доста повече стрелба и моменти ала Джон Уик, неизбежните високоскоростни офроуд гонки, драматично/романтичните прочувствени епизоди и щипката bri’ish хумор го правят интригуващ за проследяване и времетраенето му не се усеща чак толкова. В крайна сметка сценаристите са си свършили работата – успешно попълват липсващите фрагменти от започнати и недовършени тук или в предни филми истории и, макар и по малко нетрадиционен начин, оставят отворена вратата за потенциални продължения и без отговор най-големия въпрос, а именно – кой ще наследи Даниел Крейг?
Ако питате мен, стига Агент 007 да е от мъжки пол и да не бъде прекръстен на Джейн или тем подобни и 26-ят филм да не се казва “Наследството на Бонд”, всичко друго е в рамките на приемливото.
И като заговорихме за агенти, в този филм се оказаха доста (донякъде очевидно от заглавието на секцията). Фронтменът, разбира се, е Даниел Крейг и честно казано не знам дали има какво повече да се каже за него. Дори и да се абстрахираме от всичките му останали роли си мисля, че петте му превъплъщения като Бонд трябва да са достатъчна индикация, че ролята му подхожда и напук на всички, които не го харесват, просто защото донякъде не е типичният Флемингов герой, по мое мнение британецът е изключително стабилен и постоянен в ролята си и с харизмата си привлича не само абсолютно всички жени около себе си, но и зрителите пред екрана.
Харизмата и чудесната химия на двамата беше видима още във “Важи ножовете”, но тук, макар и твърде кратка като време за моя вкус, достига своя апогей – донякъде съжалявам, че не беше тя “избраната”.
Компанията му този път включва доста познати лица, може би един от най-консистентните състави в два поредни Бонд филма – виждаме завръщането на M, Q, Мънипени, Феликс и Танър. Споменавам ги просто ей така, защото честно казано не видях някаква съществена разлика или развитие в техните образи спрямо “Спектър”. Все пак си остава готина и добре изпълнена идеята да видиш отново социалната непохватност и гениалната мисъл на Бен Уишоу, както и новите му джаджи, закачливите коментари на Наоми Харис и сериозността, почти каменното лице и шпионските заложби на Ралф Файнс (чакам с нетърпение да видя какво е надробил за “King’s Man”).
Доста приятна изненада беше завръщането на Кристоф Валц и макар в сравнително краткото си екранно време, той не изневерява на образа си и продължава да бъде този evil genius, който толкова му се отдава. Негов главен заместник този път е Рами Малек и това, за съжаление, беше може би едно от разочарованията на лентата. Образът и движещата сила зад него са доста стереотипни, особено с натрапването на осакатения външен вид и все си мисля, че ако беше изиграл отново ролята на психически нестабилен хакер тип “Г-н Робот” … всъщност не, щеше да е абсолютно същото. Харесвам актьора, но истината е, че доста от ролите му са еднотипни и тук не успях да видя нещо съществено и открояващо го от останалите. На фона на титани като Хавиер Бардем, Мадс Микелсен и вече споменатия Валц, с които Бонд вече е кръстосвал пистолети, Люцифер Сафин остава по-скоро в сенките (и буквално, и преносно) и може само да се радва, че г-н Грийн беше толкова незапомнящ се злодей, че просто няма как да остане по-незабележим от него.
Женският отбор този път е доста силно представен – Леа Сейду е щастливката, която получава своята (раз)връзка с Бонд, което беше задоволително, защото Мадлен остана като един добре завършен женски образ, а и честно казано през годините нямаше особена конкуренция, изключвайки Ева Грийн. И тук идват най-изненадващото и най-безинтересното включване за мен, както може би е станало ясно вече по-нагоре. Нямам нищо против Лашана Линч, но играта ѝ честно казано си беше дървена и с нищо не успя да ми докаже, че заслужава да получи статуса на 007. Не мисля, че съм единственият, който смята, че някак си не успя да се впише в колектива и не е подходяща конкретно за тази главна роля, но така или иначе бъдещето на франчайза оттук нататък е неясно, така че всичко може да се случи. На другия полюс е мнението ми за Ана де Армас – не стига, че е красива и талантлива, но и в малкото екранно време, което ѝ беше отредено, успя да привлече върху себе си погледите и светлината на прожекторите и да изнесе шоу, на което дори Киану Рийвс би завидял. Вече споменах, че резултатът от съвместната ѝ работа с Крейг определено се усеща и Палома може би ще бъде запомнена като едно от по-добрите “момичета на Бонд”, въпреки мимолетната си поява.
Нямаше как да пропусна да се възползвам и да добавя това, надявам се брекзитанците да не ми се сърдят много.
Не знам дали Даниел Крейг става за шофьор на камион (предполагам поне категория B има, все пак кара Астън Мартини човекът) и дали ще бъде от полза на британската кралица и ще получи нейното признание при текущата ситуация на острова, но това честно казано няма особено значение в случая. Това, което има значение е, че той не само защитава успешно честта на своята родина на екрана, но и вече получи по-важното, а именно признанието на Холивуд за своите качества, тъй като буквално преди броени дни получи своята звезда на славата на прословутата филмова алея, и то доста близко до тази на Роджър Мур, ако Бонд-аурата въобще играе някаква роля в цялото нещо.
Едно нещо е сигурно – “Смъртта може да почака” може би не е най-грандиозният завършек на историята на 007, но на фона на очакванията, които хората зад него са акумулирали за тези 15 години и които трябваше да покрият, мисля, че е повече от впечатляващ. Въпросителни около бъдещето на франчайза определено ще има, особено когато всички искаме да научим кой ще е новият Бонд, но в момента по-важна е лебедовата песен на Крейг, която определено ще остави траен отпечатък в съзнанието на феновете и със сигурност ще вдигне акциите му сред филмовото общество. А и имайки предвид, че де факто можем да го смятаме вече почти за “свободен” агент, нямам търпение да го видя отново като Беноа Бланк във “Вади ножовете 2”, както и в останалите му бъдещи проекти.
Времето свърши, 007. Благодарим за страхотната служба!
