Всички, които четете по една или друга причина този блог, знаете, че Марвъл ми е (и най-вероятно ще бъде докато все още правят филми/сериали) голяма слабост. Може би това е и една от причините рядко да намирам време и желание да пиша за тях, просто защото е много по-готино да им се насладиш и да ги съпреживееш, отколкото да пишеш почти невъзможно обективни ревюта. А и MCU е една вече историческа в света на киното поредица и студиото определено знае как да си оставя вратички и да подготвя публиката за предстоящите действия. Съответно всеки следващ филм те оставя да искаш още и още и винаги да имаш чувството, че не си изгледал цялото до край, което допълнително усложнява задачата да успееш в няколко абзаца да обхванеш всички аспекти и препратки на само една малка част от пъзела (не че и ако чакаш последния филм ever, за да пишеш ревю, ще има особен смисъл де).
При всички положения факт е, че планирах да има ревю и на “Черната вдовица”, но може би изключително средното ниво на филма ме възпря или уби желанието ми да инвестирам някакво време и мисъл в него. В последствие пък си мислех: “Е, айде, той Шан-Чи и без това няма да е нищо особено, ще направя двойно ревю и така ще отдам необходимото и на двата.”, но за мое учудване, “Шан-Чи и легендата за десетте пръстена” се оказа едно скрито съкровище в тъмните ъгли на необятната марвълска хазна и успя да изненада всички. Съответно реших, че първият азиатски супергерой във филмовата вселена заслужава много повече от само споменаване между другото и затова надолу ще може да прочетете малко повече за Шон и неговите приказни приключения.
А сценарият на Шан-Чи наистина си е приказка. И не, не в преносния смисъл на перфектен и безгрешен филм, а в буквалния смисъл на една пъстра и изпълнена с чудеса история, развиваща се в едва ли не райски свят с чудати създания и китни зелени селца. Дестин Кретън е заложил изключително много на китайската митология и нейните характерни елементи и влиянието ѝ е очевидно във всеки един кадър на лентата. Филмът прави рязък завой (подобно на героите в един момент от действието) от действителността, нормалността и динамичния живот на модерния свят към красотата, спокойствието и хармонията на фантастичния такъв, подобно на “Доктор Стрейндж”. Прилики можем да видим и с първия африкански супергерой в лицето на Черната пантера, където виждаме Уаканда, която също съществува на нашата планета, но е сякаш една утопия и нещо недостижимо за обикновения човек. Докато там обаче виждаме най-новото и дори невъзможното във всяка една технология, тук имаме оръжията и способията на ранните и средните векове, преплетени с щипка магия, но точно в стил чисто фентъзи (а не научна фантастика), което е глътка свеж въздух в иначе футуристичния сетинг на досегашните филми във вселената.
Единоборството между баща и син слага на малкия си пръстен битки от рода на тази между Скорпиън и Съб-Зиро от последната “Смъртоносна битка”, а това може би беше единственото в този филм, което си заслужаваше (дори и чисто визуално и цветово двете доста си приличат, не мислите ли?).
Ще е малко и ако кажа, че във визуално отношение светът на Та Ло е прекрасен. От конеподобни и свинеподобни митични създания, през зомбовидни гаргойли до, разбира се, ДРАКОНИ, природата на вълшебната реалност лъха от живот и създава една страхотна и някак си успокояваща атмосфера дори и в напечените моменти. Автентичното китайско озвучение, вихрушките от листа, оръжията от драконови люспи и традиционните облекла са само част от нещата, които радват окото и може би за първи път от много време дори не усетих дразнене от 3D-то, а напротив, дори имаше доволно количество моменти, в които да бъде използван самия ефект на въвличане на зрителя в екрана. Саундтракът също е в хармония със случващото се на екрана и дори фалшивото пеене на Шон и Кейти (но пък доста приличен icebreaker, контрастиращ на всичко останало) не могат да развалят настроението, което той изгражда.
И понеже този път малко почнах отзад напред (имайки предвид характерния ми подход при структуриране на ревютата), не мога да не призная, че очаквано две са основните лица, които с всякакъв тип сили движат лентата нагоре. Симу Лю, макар и нашумял по-скоро със ситкоми, отколкото с по-тежки роли, умело успява да се въплъти в един бъдещ герой, който може едновременно да бъде не само концентриран и сериозен, но и весел и забавен. Тънкото чувство на самоирония, което лесно може да се забележи дори и в Туитър постовете на актьора всъщност показват колко е отдаден на ролята си и това си личи и на екрана. Да си първият супергерой в каквото и да е направление никога не е лесна задача и е голяма отговорност, но той се справя с нея с лекота, напук на всички предварителни очаквания и критики към тона и качеството на лентата.
И всъщност най-готиното беше, че наистина Дестин Кретън е успял да постигне ин и ян ефекта, най-вече защото от другата страна имаме Тони Люн, който допълва своя млад колега с тоновете филми и години опит зад гърба си и освен това умело се справя със задачата си да бъде едновременно подкрепа, стимул и противник на Лю. Макар и едно семейство, двамата се противопоставят на няколко фронта, без значение дали ще подхванем темите за разбиранията на старите и младите, за обсебването и разумното мислене към преследването на заветната цел, пък ако щете и за символиката на синьото срещу оранжевото. И двамата получават своята подкрепа, без значение дали тя е придобита чрез сила или не, но разликата е очевидна – армията на Сю Уену е бездушна (и водена от румънец с колоритно име – ’nuff said) и леко машинална, докато от страната на Шан-Чи имаме малко по-отчетливи второстепенни герои, водени от Мишел Йео.
Приятната изненада беше появата на Бен Кингсли, който макар и не истинския злодей нито в “Железния човек 3”, нито тук, успешно успява да се впише чудесно и да разчупи атмосферата, внасяйки тази доза хумор и свежест, които да охладят малко страстите в иначе нажежената обстановка. Включването на Уонг и Abomination също не беше лоша идея, но за съжаление по-голямата част от тяхното екранно време беше в трейлъра, което донякъде уби ефекта от тяхната битка на арената. Финалните моменти на филма обаче осмислят видяното преди това, така че случилото се определено не беше само honorable mention.
Аааах, любовта от пръв поглед (в случая от първа битка) … както винаги, основната движеща сила за развитието на семейните отношения, но пък и за видимото и стремглаво израстване (или падение за други) на главните герои.
Женската част на каста е основно представена от Нора Лум, a.k.a. Аукуафина (която всеки път чета като Awkwardina, може и да има нещо вярно в това), която влиза в ролята на Кейти, т.е. sidekick-а на Шан-Чи, и се справя повече от прилично със задачата си и развитието на персонажа ѝ е доста позитивно, макар и да беше леко предвидимо (ама все пак говорим за приказка, приемаме го за нормално). На нейния фон Сю Сялин по-скоро остава малко в сянката, но и актрисата (ще почна да им пиша имената на английски накрая, че е достатъчно сложно да се произнесат така или иначе, пък какво остава за писането) честно казано не беше от най-креативните и не видях нищо особено в нейното представяне, но имайки предвид, че това е може би не само първата и сериозна, ами и първата ѝ като цяло по-забележима роля, дори и по-дървеното ѝ поведение е приемливо.
Всеизвестен факт е, че обикновено най-хубавото се оставя за накрая, затова реших този път и аз да спазя тази традиция и тук да спомена може би най-удовлетворяващия аспект на легендата за Шан-Чи, а именно – бойните изкуства. Синематографията на Бил Поуп е страхотна – и преди съм гледал ръкопашни схватки в автобуси, но тази тук определено изпъкваше, да не говорим за тази на скеле на небостъргач. Бойните сцени са заснети изключително професионално и в нито един случай нямах чувството, че не мога да обхвана и възприема всичко, което се случва на екрана, а точно обратното – и в близък и в далечен план успях да се насладя на всеки един детайл от кунг фу майсторството на актьорите, които са го овладели до такава степен, че спокойно можех да ги помисля за тренирани бойци (е, къде те, къде техните дубльори, но все пак заслужaват адмирации за постигнатото).
От позата при подготовка за битка и респекта към опонента, до движенията с и без оръжие и магически приспособления, до изключително плавното преминаване от една екшън поредица към друга, всичко беше изпипано така че да успее да ме впечатли. Кретън е успял умело да балансира редуването на по-драматични сцени, разкриващи повече за същността и уменията на своя герой, с по-динамични такива, наситени с по-малко говорене и повече традиционни китайски тупаници. На фона на всичко това ефектът от магическите пръстени съответно е сведен до минимум, а и честно казано в крайна сметка всички знаеха кой ще ги овладее накрая, ама можеше да го направят по малко по-креативен и неочакван начин, развръзката нямаше да пострада.
Държа да отбележа, обаче, че все пак се демонстрира нагледно колко мощни са супергеройските оръжия и те получават своя момент в първата бонус сцена, която отговаря на част от въпросите, за да зададе още 10 пъти по толкова, така че определено се засили още повече интереса към бъдещето на Шан-Чи. И като споменах бонус сцени, има и втора такава, която беше донякъде очаквана, но все пак определено изглеждаше като нещо, което ще окаже влияние върху това, което ще се случи в следващите няколко месеца/години в MCU.
Костюмът на Шан-Чи определено не е нещо уау и е сравнително семпъл на фона на останалите герои от неговия ранг, но затова пък се доближава достатъчно до комиксовия си еквивалент.
На фона на целия песимизъм и хейт, който се изля преди премиерата, “Шан-Чи и легендата за десетте пръстена” разбива на пух и прах всякакви съмнения, че можеше да се превърне в провал. Филмът на Кретън е може би едно от най-силните origin story-та във вселената на Марвъл и слага в малкия си джоб други подобни разширения на ансамбъла от герои (да, “Капитан Марвел”, за теб говоря). Развитието на сюжета и финалните/бонус сцени предвещават доста интересни колаборации в предстоящите филми и определено ще очакваме с нетърпение евентуалните появи на Шан-Чи и Кейти, които изглежда, че няма да са чак толкова далече в бъдещето.
Каквото и да се случи, фактът е, че макар и с леки забележки тук и там (перфектен филм няма, все пак), Шан-Чи и компания поставят доста висока летва за бъдещите нови супергерои (в най-скоро време – “Вечните”, да не говорим за всички останали заместници на текущите авенджъри, които постепенно ще започнат да се появяват) и доставят едно доста удовлетворяващо и радващо окото филмово преживяване и все си мисля, че това е един от редките случаи напоследък, в които времето и парите, отделени за кино, наистина си заслужават. Предвид факта, че дори и част от MCU, филмът може спокойно да бъде разглеждан като напълно самостоятелен такъв, не виждам никаква причина да не бъде гледан дори и от по-предубедените от вас, така че не се чудете, ами директно запазвайте места по киносалоните. Ако не друго, най-малкото ще помогнете на любимата ни индустрия да продължи да съществува и да ни дава възможност да се наслаждаваме като хората на филми от подобен калибър.
