"Никога не сваляй маската."
"Никога не сваляй маската."

Re-Versus: “Отряд(ът) Самоубийци”

За Re-Versus и какво ви очаква надолу?

От известно време ми се зароди една идея в главата да се опитам да направя нещо, което да е едновременно ревю за определен филм и съответно сравнението му с подобен/предишен/каквото друго общо се сетите. Ето че най-накрая ми се появи изключително удобен шанс, тъй като точно 5 години по-късно, Warner Bros. и DC се опитаха да ревизират един от може би най-оригиналните си и разчупващи супергеройските стереотипи комикси и да направят повторен опит да придадат поне някакъв по-свеж облик и да избутат леко иначе затъващата DC филмова вселена.

Следователно, макар и с малка доза закъснение (но все пак по-добре късно, отколкото никога), мога спокойно да ви представя и Re-Versus a.k.a съкратения вариант на Review Versus (ако вече не сте досетили, разбира се), където паралелно ще разгледаме най-новото попълнение в DCEU и неговия по-стар събрат, за който съм или не съм писал ревю (наистина не си спомням). Без повече излишни приказки, директно минавам към същинската част, където ще разгледам и сравня основните аспекти на всеки от филмите и ще се опитам да ви убедя защо единият или другият заслужава повече от вашето внимание и дали въобще си заслужава който и да е от двата с финалната оценка. Приятно четене!

Отрядът Самоубийци

Отряд Самоубийци

Режисура / Рейтинг

Сговорна дружина, планина повдига.

Фен съм на творчеството на Джеймс Гън и то не защото съм гледал цялата му филмография, а защото ми харесва начинът, по който умее да преплита сериозното с всякакъв вид хумор (е, в случая основно черен) и адски успешно да си подбира хората, с които работи. Той е и една от основните причини “Пазителите на галактиката” все още да ми е любимият филм (а може би и поредица) на Marvel и нямам търпение да видя как ще завършат нещата във Vol. 3. При всички положения, мога да кажа с ръка на сърцето, че този човек определено знае как да направи и достави качествено комиксово кино.

Съответно фактът, че Гън е оставен да прави буквално каквото си иска тук е само в плюс на лентата, защото неговото виждане за развитие на сюжета и интеракция между героите е точно това, което очаквах от отряд професионални отрепки, събрани да правят каквото им кажат, знаейки че това най-вероятно няма да завърши добре за тях при каквото и да е развитие. И все пак виждаме едни (анти)герои, към които едновременно може да изпитваш омраза и съчувствие, дори и да ти харесат още повече в един момент от сюжета (или пък да ги намразиш още повече, горе-долу в двете посоки върви в зависимост от персонажа).

Тук успях да видя и това, което очаквам от тази криворазбрана смесица от “злодеи” – всички попадат в графата на тези, както се казва, с “грешния подход и грешните средства”, вършещи злини с абсурдни суперсили и поради абсурдни мотиви тип “мразя майка си”, които все пак успяват да намерят капчицата останала съвест в себе си и да спасят света, нищо че са избили още толкова народ преди и по време на изкуплението си. И все пак, самият факт, че говорим за супергерои-самоубийци трябва да ви говори, че очакваме да видим тотален хаос и разбиване не само на повечето иначе човешки ценности, но и на човешки черепи, разчленявания, кръв, вътрешности и т.н. и решението на студиото да позволят на Гън да развинти фантазията си през призмата на R рейтинга е може би най-коректното, което са можели да вземат.

Добавям тази бележка тук, защото исках да има поне едно минусче. И не, не казвам, че Гън е виновен за каквото и да е в начина, по който си е изградил лентата, но казвам, че “The Boys” е брутално як и това трябва да е начинът, по който да се правят пародии на комикси, особено такива с 16+ рейтинг.

Режисура / Рейтинг

Много баби, хилаво бебе.

От друга страна пък сякаш съм гледал доста повече от творчеството на Дейвид Ейър и определено има попадения (имам някаква слабост към “Улични крале”, може би заради Киану Рийвс, а “Ярост” си беше доста силен филм, особено като се има предвид, че не съм най-големият фен на военните драми). Проблемът е, че неговите виждания за комиксовите филми (или поне за този, както изглежда) не само не съвпадат с тези на студиото, а и донякъде с тези на феновете, свикнали на значително по-леката марвълска вселена. Оттук идват и по-значителните проблеми.

В текущия си вариант (гледах филма и на кино, в последствие вкъщи и разширената версия) филмът е тотална бъркотия. Както споменах, различните виждания на студиото и режисьора тук въобще не помагат и по-“мрачната” визия на Ейър, свикнал с криминалния си подход, очевидно не съвпада с едно студио (DC), което се опитва да постигне приходите и да се хареса на феновете, както го прави друго студио (Marvel), виждайки какви са нагласите и вкусът на аудиторията. Сега, вкусът на феновете не винаги е правилен и не, не казвам, че всички комиксови филми трябва да са малко или много лигави или по-детински в стила на Марвъл (дори и Дедпул, нищо, че реално рейтингът му е R), но в случая миксът между двете пречи на осъществяването на което и да е и става една манджа с грозде.

Донякъде разбирам феновете, които искат вече известната като “the Ayer cut” версия на филма, но истината е, че не мисля, че дори и тя щеше да го спаси, просто защото филм за група случайни герои с ефективни и не-толкова супер сили или психични изкривявания очевидно трябва да е пародия на всичко свято у супергероите, а дефакто най-вероятно щеше да е провал в стил “Лигата на справедливостта”, само че с Жокера като най-очаквано, а в действителност най-слабо засегнато и зле изпълнено лице. Не усетих и развитието на потенциала на главните действащи лица (а такъв имаше), а пък на второстепенните да не говорим – ама на кого му дреме за тях, новият филм го показа нагледно.

И понеже говорех малко повече и за правилния избор на рейтинг, PG-13 очевидно направо си пречи на визията на Ейър за каквото и да е по-“тъмно” развитие на историята и стремглаво понася филма към посредствеността, ако не и повече.

Сценарий / Сюжет

Връзка тип “баща-дъщеря” = chemistry

Сюжетът на “Отрядът самоубийци” определено няма да бъде от сценариите, номинирани за най-добра оригинална или адаптирана история, както и не следва дословно случващото се в едноименния комикс, но от друга страна със сигурност смазва конкуренцията. Написан от самия Гън, подтикнат или не от студиото, режисьорът умело е изрязал частите (и героите) от предишния опит за адаптация, които просто не сработиха, и ги е заменил с нови (и не толкова познати, което е още един плюс при толкова предубедена публика) образи и моменти, които просто създават усещането за завършена и добре поднесена история.

Подходът на Гън си проличава още в първите 5 минути, където буквално задрасква всичко, което по някаква причина е останало от първата част, и това много ми хареса. Реално единствената следа от творението на Ейър остава Харли, но тя все пак бе твърде значима тогава. И като споменах това, приятно изненадан останах от факта, че тук Куин всъщност е ако не второстепенен, то в най-добрия случай равен на останалите герой и всеки един от тях получава полагащата му се порция внимание, за да разгърне потенциала си не само като герой, но и като характер, а и малко или много да получи свой собствен момент да изгрее с едно или друго качество.

Най-готиното от всичко беше, че Гън успешно успява едновременно да пародира и патронизира своите образи, и то не само добрите, и да изгради историята си така, че да отвори вселената не само за останалите налични герои, но и за всякакви нови и “невероятни” персонажи. Мисията на Task Force X този път не е съпроводена от романтична драма, а директно те хвърля в безкомпромисен екшън с прилично количество хумор и закачки и успява да задържи темпото до края, когато дори получаваме и по-скоро ироничен хепиенд.

Сценарий / Сюжет

Връзка тип “мъж-жена” = cringe

От другата страна имаме една историйка, която е не само сравнително клиширана (не че другата не е де, ама малко или много компенсира със саркастичното си развитие), но и една идея незавършена. Опитът за завързване на някаква отделна историйка между Харли и Жокера не се получава и той седи много повече като някакъв страничен наблюдател, който просто иска да каже “вижте ме кой съм”, отколкото да прави нещо съществетно. Ретроспекциите в удължената версия, целящи да придадат някакъв бекграунд на тяхната история, също не помагат, а са по-скоро излишни.

Всъщност това е и един от основните проблеми на лентата – твърде много е наблегнато върху по-популярните персонажи и каквито и да е опити за някакви взаимоотношения и разчупване на атмосферата се въртят около Дедшот и Харли, което не е окей. Съгласен съм, че те са герои, които по-скоро заслужават свой собствен филм (Харли вече го получи, но за съжаление и той не се получи), но в контекста на “Отряд самоубийци” очаквах да се обърне малко повече внимание и на останалите, а не само да видим по една сцена от миналото, която да ни обясни защо аджеба правят каквото правят. Така представени, развитието на никой от тях не представлява особен интерес и това отношение, за съжаление, се запази и във втората част. Или поне към тези, които се появиха отново.

Не знам, може би сценарият на Ейър е бил една идея по-усъвършенстван, макар и по-мрачен, и може би щеше да получи фенската любов, но в случая опитът за по-сериозен тон влияе отрицателно и при всички положения щетите вече са нанесени, така че каквото и да се случи оттук нататук, ефектът може само да бъде по-лош. Или ако трябва да обобщя с две думи по по-модерен начин: #DontReleaseTheAyerCutItsUseless.

Герои / Каст

Харли сега = hot & badass

Да си призная, това може би е най-равностойната част на двете ленти и чисто откъм хора, с които да работят, и двамата режисьори не са сбъркали, с някои леки изключения, затова долу може да видите по-детайлно разбиване по герои и тяхната предишна конкуренция (disclaimer: Джей Кортни е почти еднакво безполезен и в двата филма, затова тактично реших да го прескоча, както и всички други, за които сте се сетили, но не виждате долу):

Bloodsport – на фона на последните филми на Идрис Елба, в този направо изгря отново и може би факта, че комиксовия му персонаж не е толкова популярен сред широката аудитория му помага тук, тъй като за мен лично наистина беше герой, който заслужава да оцелее и да бъде гледан поне още веднъж. А да, и костюмът му беше badass.

Harley Quinn – новата Харли е осезаемо по-различна от досегашните си превъплъщения, но в нейния случай това незадължително е лошо нещо. Соло сцената ѝ този път според мен е значително по-изпипана и изцяло в нейния стил, спестени са ни излишните лигави спомени и драма. Даже нещо повече, самата актриса е пожелала да е по-скоро второстепенен персонаж, което ѝ се отразява добре. Все пак всички знаем, че Марго Роби е красива и талантлива, ама това ѝ амплоа взе малко да омръзва от толкова много преизползване напоследък.

King Shark – baaaby shark doo-doo … оп, това май не е много подходящо за това ревю … cookieees, om-nom-nom … а бе и това не е точно, но реално е точно каквото кралят на акулите прави тук, само че с хора. Ако трябва да опиша Нанауе, то той ще бъде DC еквивалентът на Дракс (не толкова на Грут), в стила на Гън. Част от най-забавните сцени в този филм няма как да не го включват, получава и своя момент да изгрее в сцената с аквариума, а бе като цяло се откроява като един от най-запомнящите се персонажи, пък дори и да става въпрос за CGI такъв.

Ratcatcher 2 – със странно, но catchy име, Даниела Мелхиор прави доста силен дебют в Холивуд и е духовен наследник на латино вайб-а, който Джей Ернандез носеше със себе си в предишния филм. Интересното е, че колкото и скучна да звучеше силата ѝ, тя се оказа доста по-мощна и брутална и достоен заместник на огнените стихии на Диабло. Е, тук поне бяха с по-позитивен резултат за героя.

Rick Flag – харесвам Джоъл Кинаман, основно заради първия сезон на “Altered Carbon”, тук честно казано по-скоро беше вече изчерпан като роля и получи своя почти напълно очакван и трагичен край.

Peacemaker – очевиден ироничен образ, чието име леко се отдалечава от реалността, а тя е, че Джон Сина си е дърво (ама сериозно дърво – важи и в двата смисъла) и донякъде съжалявам за начина, по който се стече сюжета в крайна сметка, но пък и погледнато от друга гледна точка – щом ме е накарал да не го харесвам, значи може би пък си е свършил добре работата. Трябва да призная, че участието му в подобни ленти е крачка напред спрямо “Бързи и яростни”, а и конкуренцията на колегите му в лицето на Скалата и Батиста не е кой знае колко силна напоследък, така че съм склонен да му дам още един шанс и да видим докъде ще я докара.

Polka-Dot Man – Дейвид Дастмалчиан честно казано няма еквивалент, защото неговото физическо разстройство и суперсили трудно могат да се копират (е, освен от родата му де). Тук култът към майката е тотално обърнат и определено е комичен начинът, по който човекът с шарката бива стимулиран и активиран, затова пък е сравнително полезен.

Starro – може би най-нелепият и гротесков злодей, който можеха да измислят, който обаче се вписва перфектно в така развилия се сюжет. Безмозъчно създание създава армия от звездо-зомбита и трепе брутално наред, за да бъде спряно от друга армия животни – грандиозно. Дори и да изключим всичко друго, морската звезда изглеждаше много реалистично и ефектно и донякъде е жалко, че няма да я видим повече.

Герои / Каст

Харли преди = hot & drama queen

Както вече споменах, и тук актьорите са тези, които крепят лентата от тотален колапс и за онзи период наистина може би са били най-добрият избор. Все пак недостатъци има и тук също ще видите кой от старите герои сработи (или не) по-добре от новите попълнения:

Deadshot – да си призная, Уил Смит ми е като черния Джейсън Стейтъм, или казано по друг начин – абсолютно един и същ във всеки филм, без значение дали е ченге или анти-герой. Визията му беше окей, но романсът с Харли ми беше малко излишен и натрапен (и да, знам, че в комиксите го има). Честно казано, моралните му ценности и мотиви (дъщеря му) се припокриват почти на 100% с Елба, но при втория поне донякъде ми пукаше за връзката баща-дъщеря, докато тук по-скоро беше малко за пълнеж.

Harley Quinn – вече споменах, че Марго Роби определено е доста ефективен и повдигащ нивата на тестостерон избор за дружката на Жокера и определено е една от движещите сили на лентата. И въпреки това, дори и пренебрегвайки изричния фокус върху нея и Дедшот, все си мисля, че част от романтичните глупости около нея можеше да бъде спестени, имайки предвид колко оскъдна информация получаваме за останалите. Факт е обаче, че тази роля изстреля кариерата ѝ рязко нагоре и следващите итерации върху развитието на героинята не само въобще не са учудващи, но и само показват колко разнообразна, успешна и харесвана може да е Роби дори и в един и същи образ.

Killer Croc – от друга страна пък имаме нагримосан човека, на когото никога не мога да произнеса името като хората (Уикипедия казва Адеуале Акинуйе-Агбадже, така че съм склонен да се съглася с тях), чието присъствие е меко казано незабележимо и сцената, в която трябва да покаже своите способности, можеше спокойно да бъде изиграна и от човек без суперсили. Крокодилът определено има потенциал, но не и във филм с подобен рейтинг и толкова кратко (и тъмно) екранно време, в което дори не можеш да огледаш като хората люспестата му мутра.

Diablo – както вече споменах, Джей Ернандез беше буквално и преносно един от светлите епизоди на лентата и може би единственият персонаж, на когото съчувствах … язък, че нещата не завършиха добре за него, ама поне имаше огнена фиеста.

Rick Flag – тук полковник Флаг и неговата любов са в основата на завръзката на сюжета и виждаме същия стремеж към “по-добрия” завършек на тяхната приказка. Тъжното е, че своеобразния хепиенд тук няма абсолютно никакво значение за по-нататъшното развитие на нещата.

Joker – с риск да се повторя, тук слагам Джаред Лето като сравнение не само защото беше може би най-разочароващата част от лентата, а и точно защото слабото му представяне донякъде е сравнимо с това на Сина. Разликата е, че интерпретацията на Жокера беше в пъти по-очаквана и докато при кечисти, играещи нацупени мускулести мачота номерът може да мине, тук останах с доста лош вкус в устата и удължената версия не го направи по-приятен. Лето е на километри от това, което видяхме в “Черният рицар” преди него и в “Жокера” след него и за съжаление най-вероятно и той самият няма да иска да си спомня дълго време за този филм.

Katana – тъй като вече споменах, че Човекът-шарка няма еквивалент, като негова конкуренция може би най-близко е Карен Фукухара, въпреки, че Катана е по-скоро от “добрите”, но е също толкова мълчалива и ефективна. И все пак, ако ще я гледам като супергерой, предпочитам Кимико в “The Boys”.

Enchantress – определено не от най-добрите роли на Кара Делевайн и това с шизофренията ѝ също малко куца, тъй като Вещицата е почти толкова безмозъчна, колкото и една морска звезда. Армията ѝ ми напомняше на тази от “Тор: Светът на мрака”, а той не е много добър пример. С две думи – по-добре, че я смениха с изцяло CGI злодей в ребуута.

Визия / Ефекти

Най-малко очаквана, но най-забавна част.

Чисто визуално “Отрядът самоубийци” изглежда страхотно. Вече си говорихме за влиянието на R рейтинга и тук то се отразява също толкова силно, колкото и откъм свобода в режисурата. Кръвта и карантиите, хвърчащи навсякъде, дори и на мен ми дойдоха твърде реалистични на моменти.

Експлозии, разрушения и престрелки (дори и в slow-mo) има на килограм, CGI-ът е на високо ниво (е, можеше да се постараят малко повече за Кинг Шарк, ама айде, добре изглежда), а и костюмите и грима на героите са доста автентични и донякъде badass (изключваме тоалетната на главата на Сина, ама поне тоя път Харли изглежда малко по-автентично). Доста готина хрумка беше и начинът, по който се минаваше от един “епизод” на филма към друг, използвайки околната среда и малко фотошопнати букви.

Визия / Ефекти

Най-очаквана, но най-скучна част.

Не мога да кажа, че отрочето на Ейър страда от някакви проблеми, поне откъм визуалната част. Е да, злодеят в новата екранизация, колкото и да е абсурден, изглеждаше много по-яко от Darkseid подобието, което видяхме като брат на вещицата в тази версия. От друга страна пък огнените фиести на Диабло и магиите на Вещицата изглеждаха прилично, просто може би бяха твърде малко.

Откъм грим и костюми по-скоро можеше да се справят по-добре, особено когато става въпрос за Харли Куин (която споменах вече) или Жокера (честно казано на Хоакин Финикс визията беше по-яка, да не говорим за тази на Хийт Леджър), но затова пък Килър Крок изглеждаше прилично като за semi-CGI образ. Факт е обаче, че отрочето на Гън изглеждаше страхотно дори и в 2D (и добре че), докато това тук реално не е нищо особено или впечатляващо.

Аудио / Саундтрак

Not great, not terrible.

Тук може би идва една от малкото части, които ме оставиха с по-скоро неутрално (донякъде клонящо към по-лошо) впечатление. Саундтракът на филма беше доста незапомнящ се, а и нямаше някакво надъхващо заобикалящо озвучение по време на по-динамичните сцени (ако не броим пеенето на Харли, което сме го виждали няколко пъти вече така или иначе). Хитове от типа на “Heathens” няма и съответно която и да е оригинална песен със сигурност няма да се задържи кой знае колко по YouTube класациите. Определено ми липсваше този зареждащ музикален вайб, който Гън е успявал да предаде чрез и двата Awesome Mix-а в “Пазителите на галактиката”.

От друга страна пък се беше получил lip sync-а на Кинг Шарк и Сталоун е свършил добра работа в озвучаването му (а и в това да вземе една прилична заплата и да участва в летен блокбъстър за поредно десетилетие без да си дава много зор).

Аудио / Саундтрак

Much amazing, much wow.

С ръка на сърцето мога да кажа, че за мен това е частта, в която този филм блести. Изключвайки факта, че съм фен на Twenty One Pilots и Imagine Dragons, тонът на филма (доколкото го има в тази каша) е приятно подплътен с песни, написани специално за филма (и тук-там някой и друг кавър ала Марго Роби) и подхождащи на атмосферата му. За разлика от лентата на Гън, в тази на Ейър определено си личеше (и се усещаше) това нахъсващо и нажежаващо ситуцията чувство, което един як саундтрак носи със себе си, и озвучението в тези ситуации определено беше на едно прилично ниво.

И да, не мисля, че има смисъл да споменавам “Sucker For You” или “Heathens” (все пак го направих), които моментално оглавиха YouTube чартовете и са може би най-голямата следа, която този филм ще остави след себе си, тъй като продължават да се слушат дори и сега и поне на мен не спират да ми напомнят, че този филм съществува.

Мнение / Оценка

“Отрядът Самоубийци” засега е може би един от най-качествените (поне за мен) филми от DCEU и един от малкото, които като цяло отговарят на очакванията, които са поставили. Явно трябваше да дойде марвълски режисьор, за да тръгнат нещата нагоре, но във всеки случай на мен ми изглежда като правилния път и ще се радвам да видя още подобни колаборации.

Мнение / Оценка

“Отряд Самоубийци” е гледаем и става за убиване на 2 часа. За съжаление това е най-позитивното, което мога да кажа за него. По-скоро ще бъде запомнен със скандалите и неоправданите очаквания, отколкото с някакви кой знае какви качества или запомнящи се образи (изключвайки Харли, ама нея упорито се опитват да ни я наложат така или иначе).

★ ★ ★ ★

Отрядът Самоубийци

Режисура / Рейтинг

Сговорна дружина, планина повдигa.

Фен съм на творчеството на Джеймс Гън и то не защото съм гледал цялата му филмография, а защото ми харесва начинът, по който умее да преплита сериозното с всякакъв вид хумор (е, в случая основно черен) и адски успешно да си подбира хората, с които работи. Той е и една от основните причини “Пазителите на галактиката” все още да ми е любимият филм (а може би и поредица) на Marvel и нямам търпение да видя как ще завършат нещата във Vol. 3. При всички положения, мога да кажа с ръка на сърцето, че този човек определено знае как да направи и достави качествено комиксово кино.

Съответно фактът, че Гън е оставен да прави буквално каквото си иска тук е само в плюс на лентата, защото неговото виждане за развитие на сюжета и интеракция между героите е точно това, което очаквах от отряд професионални отрепки, събрани да правят каквото им кажат, знаейки че това най-вероятно няма да завърши добре за тях при каквото и да е развитие. И все пак виждаме едни (анти)герои, към които едновременно може да изпитваш омраза и съчувствие, дори и да ти харесат още повече в един момент от сюжета (или пък да ги намразиш още повече, горе-долу в двете посоки върви в зависимост от персонажа).

Тук успях да видя и това, което очаквам от тази криворазбрана смесица от “злодеи” – всички попадат в графата на тези, както се казва, с “грешния подход и с грешните средства”, вършещи злини с абсурдни суперсили и поради абсурдни мотиви тип “мразя майка си”, които все пак успяват да намерят капчицата останала съвест в себе си и да спасят света, нищо че са избили още толкова народ преди и по време на изкуплението си. И все пак, самият факт, че говорим за супергерои-самоубийци трябва да ви говори, че очакваме да видим тотален хаос и разбиване не само на повечето иначе човешки ценности, но и на човешки черепи, разчленявания, кръв, вътрешности и т.н. и решението на студиото да позволят на Гън да развинти фантазията си през призмата на R рейтинга е може би най-коректното, което са можели да вземат.

Добавям тази бележка тук, защото исках да има поне едно минусче. И не, не казвам, че Гън е виновен за каквото и да е в начина, по който си е изградил лентата, но казвам, че “The Boys” е брутално як и това трябва да е начинът, по който да се правят пародии на комикси, особено такива с 16+ рейтинг.

Сценарий / Сюжет

Връзка тип “баща-дъщеря” = chemistry

Сюжетът на “Отрядът самоубийци” определено няма да бъде от сценариите, номинирани за най-добра оригинална или адаптирана история, както и не следва дословно случващото се в едноименния комикс, но от друга страна със сигурност смазва конкуренцията. Написан от самия Гън, подтикнат или не от студиото, режисьорът умело е изрязал частите (и героите) от предишния опит за адаптация, които просто не сработиха, и ги е заменил с нови (и не толкова познати, което е още един плюс при толкова предубедена публика) образи и моменти, които просто създават усещането за завършена и добре поднесена история.

Подходът на Гън си проличава още в първите 5 минути, където буквално задрасква всичко, което по някаква причина е останало от първата част, и това много ми хареса. Реално единствената следа от творението на Ейър остава Харли, но тя все пак бе твърде значима тогава. И като споменах това, приятно изненадан останах от факта, че тук Куин всъщност е ако не второстепенен, то в най-добрия случай равен на останалите герой и всеки един от тях получава полагащата му се порция внимание, за да разгърне потенциала си не само като герой, но и като характер, а и малко или много да получи свой собствен момент да изгрее с едно или друго качество.

Най-готиното от всичко беше, че Гън успешно успява едновременно да пародира и патронизира своите образи, и то не само добрите, и да изгради историята си така, че да отвори вселената не само за останалите налични герои, но и за всякакви нови и “невероятни” персонажи. Мисията на Task Force X този път не е съпроводена от романтична драма, а директно те хвърля в безкомпромисен екшън с прилично количество хумор и закачки и успява да задържи темпото до края, когато дори получаваме и по-скоро ироничен хепиенд.

Герои / Каст

Харли сега = hot & badass

Да си призная, това може би е най-равностойната част на двете ленти и чисто откъм хора, с които да работят, и двамата режисьори не са сбъркали, с някои леки изключения, затова долу може да видите по-детайлно разбиване по герои и тяхната предишна конкуренция (disclaimer: Джей Кортни е почти еднакво безполезен и в двата филма, затова тактично реших да го прескоча, както и всички други, за които сте се сетили, но не виждате долу):

Bloodsport – на фона на последните филми на Идрис Елба, в този направо изгря отново и може би факта, че комиксовия му персонаж не е толкова популярен сред широката аудитория му помага тук, тъй като за мен лично наистина беше герой, който заслужава да оцелее и да бъде гледан поне още веднъж. А да, и костюмът му беше badass.

Harley Quinn – новата Харли е осезаемо по-различна от досегашните си превъплъщения, но в нейния случай това незадължително е лошо нещо. Соло сцената ѝ този път според мен е значително по-изпипана и изцяло в нейния стил, спестени са ни излишните лигави спомени и драма. Даже нещо повече, самата актриса е пожелала да е по-скоро второстепенен персонаж, което ѝ се отразява добре. Все пак всички знаем, че Марго Роби е красива и талантлива, ама това ѝ амплоа взе малко да омръзва от толкова много преизползване напоследък.

King Shark – baaaby shark doo-doo … оп, това май не е много подходящо за това ревю … cookieees, om-nom-nom … а бе и това не е точно, но реално е точно каквото кралят на акулите прави тук, само че с хора. Ако трябва да опиша Нанауе, то той ще бъде DC еквивалентът на Дракс (не толкова на Грут), в стила на Гън. Част от най-забавните сцени в този филм няма как да не го включват, получава и своя момент да изгрее в сцената с аквариума, а бе като цяло се откроява като един от най-запомнящите се персонажи, пък дори и да става въпрос за CGI такъв.

Ratcatcher 2 – със странно, но catchy име, Даниела Мелхиор прави доста силен дебют в Холивуд и е духовен наследник на латино вайб-а, който Джей Ернандез носеше със себе си в предишния филм. Интересното е, че колкото и скучна да звучеше силата ѝ, тя се оказа доста по-мощна и брутална и достоен заместник на огнените стихии на Диабло. Е, тук поне бяха с по-позитивен резултат за героя.

Rick Flag – харесвам Джоъл Кинаман, основно заради първия сезон на “Altered Carbon”, тук честно казано по-скоро беше вече изчерпан като роля и получи своя почти напълно очакван и трагичен край.

Peacemaker – очевиден ироничен образ, чието име леко се отдалечава от реалността, а тя е, че Джон Сина си е дърво (ама сериозно дърво – важи и в двата смисъла) и донякъде съжалявам за начина, по който се стече сюжета в крайна сметка, но пък и погледнато от друга гледна точка – щом ме е накарал да не го харесвам, значи може би пък си е свършил добре работата. Трябва да призная, че участието му в подобни ленти е крачка напред спрямо “Бързи и яростни”, а и конкуренцията на колегите му в лицето на Скалата и Батиста не е кой знае колко силна напоследък, така че съм склонен да му дам още един шанс и да видим докъде ще я докара.

Polka-Dot Man – Дейвид Дастмалчиан честно казано няма еквивалент, защото неговото физическо разстройство и суперсили трудно могат да се копират (е, освен от родата му де). Тук култът към майката е тотално обърнат и определено е комичен начинът, по който човекът с шарката бива стимулиран и активиран, затова пък е сравнително полезен.

Starro – може би най-нелепият и гротесков злодей, който можеха да измислят, който обаче се вписва перфектно в така развилия се сюжет. Безмозъчно създание създава армия от звездо-зомбита и трепе брутално наред, за да бъде спряно от друга армия животни – грандиозно. Дори и да изключим всичко друго, морската звезда изглеждаше много реалистично и ефектно и донякъде е жалко, че няма да я видим повече.

Визия / Ефекти

Най-малко очаквана, но най-забавна част.

Чисто визуално “Отрядът самоубийци” изглежда страхотно. Вече си говорихме за влиянието на R рейтинга и тук то се отразява също толкова силно, колкото и откъм свобода в режисурата. Кръвта и карантиите, хвърчащи навсякъде, дори и на мен ми дойдоха твърде реалистични на моменти.

Експлозии, разрушения и престрелки (дори и в slow-mo) има на килограм, CGI-ът е на високо ниво (е, можеше да се постараят малко повече за Кинг Шарк, ама айде, добре изглежда), а и костюмите и грима на героите са доста автентични и донякъде badass (изключваме тоалетната на главата на Сина, ама поне тоя път Харли изглежда малко по-автентично). Доста готина хрумка беше и начинът, по който се минаваше от един “епизод” на филма към друг, използвайки околната среда и малко фотошопнати букви.

Аудио / Саундтрак

Not great, not terrible.

Тук може би идва една от малкото части, които ме оставиха с по-скоро неутрално (донякъде клонящо към по-лошо) впечатление. Саундтракът на филма беше доста незапомнящ се, а и нямаше някакво надъхващо заобикалящо озвучение по време на по-динамичните сцени (ако не броим пеенето на Харли, което сме го виждали няколко пъти вече така или иначе). Хитове от типа на “Heathens” няма и съответно която и да е оригинална песен със сигурност няма да се задържи кой знае колко по YouTube класациите. Определено ми липсваше този зареждащ музикален вайб, който Гън е успявал да предаде чрез и двата Awesome Mix-а в “Пазителите на галактиката”.

От друга страна пък се беше получил lip sync-а на Кинг Шарк и Сталоун е свършил добра работа в озвучаването му (а и в това да вземе една прилична заплата и да участва в летен блокбъстър за поредно десетилетие без да си дава много зор).

Мнение / Оценка

“Отрядът Самоубийци” засега е може би един от най-качествените (поне за мен) филми от DCEU и един от малкото, които като цяло отговарят на очакванията, които са поставили. Явно трябваше да дойде марвълски режисьор, за да тръгнат нещата нагоре, но във всеки случай на мен ми изглежда като правилния път и ще се радвам да видя още подобни колаборации.

Отряд Самоубийци

Режисура / Рейтинг

Много баби, хилаво бебе.

От друга страна пък сякаш съм гледал доста повече от творчеството на Дейвид Ейър и определено има попадения (имам някаква слабост към “Улични крале”, може би заради Киану Рийвс, а “Ярост” си беше доста силен филм, особено като се има предвид, че не съм най-големият фен на военните драми). Проблемът е, че неговите виждания за комиксовите филми (или поне за този, както изглежда) не само не съвпадат с тези на студиото, а и донякъде с тези на феновете, свикнали на значително по-леката марвълска вселена. Оттук идват и по-значителните проблеми.

В текущия си вариант (гледах филма и на кино, в последствие вкъщи и разширената версия) филмът е тотална бъркотия. Както споменах, различните виждания на студиото и режисьора тук въобще не помагат и по-“мрачната” визия на Ейър, свикнал с криминалния си подход, очевидно не съвпада с едно студио (DC), което се опитва да постигне приходите и да се хареса на феновете, както го прави друго студио (Marvel), виждайки какви са нагласите и вкусът на аудиторията. Сега, вкусът на феновете не винаги е правилен и не, не казвам, че всички комиксови филми трябва да са малко или много лигави или по-детински в стила на Марвъл (дори и Дедпул, нищо, че реално рейтингът му е R), но в случая миксът между двете пречи на осъществяването на което и да е и става една манджа с грозде.

Донякъде разбирам феновете, които искат вече известната като “the Ayer cut” версия на филма, но истината е, че не мисля, че дори и тя щеше да го спаси, просто защото филм за група случайни герои с ефективни и не-толкова супер сили или психични изкривявания очевидно трябва да е пародия на всичко свято у супергероите, а дефакто най-вероятно щеше да е провал в стил “Лигата на справедливостта”, само че с Жокера като най-очаквано, а в действителност най-слабо засегнато и зле изпълнено лице. Не усетих и развитието на потенциала на главните действащи лица (а такъв имаше), а пък на второстепенните да не говорим – ама на кого му дреме за тях, новият филм го показа нагледно.

И понеже говорех малко повече и за правилния избор на рейтинг, PG-13 очевидно направо си пречи на визията на Ейър за каквото и да е по-“тъмно” развитие на историята и стремглаво понася филма към посредствеността, ако не и повече.

Сценарий / Сюжет

Връзка тип “мъж-жена” = cringe

От другата страна имаме една историйка, която е не само сравнително клиширана (не че другата не е де, ама малко или много компенсира със саркастичното си развитие), но и една идея незавършена. Опитът за завързване на някаква отделна историйка между Харли и Жокера не се получава и той седи много повече като някакъв страничен наблюдател, който просто иска да каже “вижте ме кой съм”, отколкото да прави нещо съществетно. Ретроспекциите в удължената версия, целящи да придадат някакъв бекграунд на тяхната история, също не помагат, а са по-скоро излишни.

Всъщност това е и един от основните проблеми на лентата – твърде много е наблегнато върху по-популярните персонажи и каквито и да е опити за някакви взаимоотношения и разчупване на атмосферата се въртят около Дедшот и Харли, което не е окей. Съгласен съм, че те са герои, които по-скоро заслужават свой собствен филм (Харли вече го получи, но за съжаление и той не се получи), но в контекста на “Отряд самоубийци” очаквах да се обърне малко повече внимание и на останалите, а не само да видим по една сцена от миналото, която да ни обясни защо аджеба правят каквото правят. Така представени, развитието на никой от тях не представлява особен интерес и това отношение, за съжаление, се запази и във втората част. Или поне към тези, които се появиха отново.

Не знам, може би сценарият на Ейър е бил една идея по-усъвършенстван, макар и по-мрачен, и може би щеше да получи фенската любов, но в случая опитът за по-сериозен тон влияе отрицателно и при всички положения щетите вече са нанесени, така че каквото и да се случи оттук нататук, ефектът може само да бъде по-лош. Или ако трябва да обобщя с две думи по по-модерен начин: #DontReleaseTheAyerCutItsUseless.

Герои / Каст

Харли преди = hot & drama queen

Както вече споменах, и тук актьорите са тези, които крепят лентата от тотален колапс и за онзи период наистина може би са били най-добрият избор. Все пак недостатъци има и тук също ще видите кой от старите герои сработи (или не) по-добре от новите попълнения:

Deadshot – да си призная, Уил Смит ми е като черния Джейсън Стейтъм, или казано по друг начин – абсолютно един и същ във всеки филм, без значение дали е ченге или анти-герой. Визията му беше окей, но романсът с Харли ми беше малко излишен и натрапен (и да, знам, че в комиксите го има). Честно казано, моралните му ценности и мотиви (дъщеря му) се припокриват почти на 100% с Елба, но при втория поне донякъде ми пукаше за връзката баща-дъщеря, докато тук по-скоро беше малко за пълнеж.

Harley Quinn – вече споменах, че Марго Роби определено е доста ефективен и повдигащ нивата на тестостерон избор за дружката на Жокера и определено е една от движещите сили на лентата. И въпреки това, дори и пренебрегвайки изричния фокус върху нея и Дедшот, все си мисля, че част от романтичните глупости около нея можеше да бъде спестени, имайки предвид колко оскъдна информация получаваме за останалите. Факт е обаче, че тази роля изстреля кариерата ѝ рязко нагоре и следващите итерации върху развитието на героинята не само въобще не са учудващи, но и само показват колко разнообразна, успешна и харесвана може да е Роби дори и в един и същи образ.

Killer Croc – от друга страна пък имаме нагримосан човека, на когото никога не мога да произнеса името като хората (Уикипедия казва Адеуале Акинуйе-Агбадже, така че съм склонен да се съглася с тях), чието присъствие е меко казано незабележимо и сцената, в която трябва да покаже своите способности, можеше спокойно да бъде изиграна и от човек без суперсили. Крокодилът определено има потенциал, но не и във филм с подобен рейтинг и толкова кратко (и тъмно) екранно време, в което дори не можеш да огледаш като хората люспестата му мутра.

Diablo – както вече споменах, Джей Ернандез беше буквално и преносно един от светлите епизоди на лентата и може би единственият персонаж, на когото съчувствах … язък, че нещата не завършиха добре за него, ама поне имаше огнена фиеста.

Rick Flag – тук полковник Флаг и неговата любов са в основата на завръзката на сюжета и виждаме същия стремеж към “по-добрия” завършек на тяхната приказка. Тъжното е, че своеобразния хепиенд тук няма абсолютно никакво значение за по-нататъшното развитие на нещата.

Joker – с риск да се повторя, тук слагам Джаред Лето като сравнение не само защото беше може би най-разочароващата част от лентата, а и точно защото слабото му представяне донякъде е сравнимо с това на Сина. Разликата е, че интерпретацията на Жокера беше в пъти по-очаквана и докато при кечисти, играещи нацупени мускулести мачота номерът може да мине, тук останах с доста лош вкус в устата и удължената версия не го направи по-приятен. Лето е на километри от това, което видяхме в “Черният рицар” преди него и в “Жокера” след него и за съжаление най-вероятно и той самият няма да иска да си спомня дълго време за този филм.

Katana – тъй като вече споменах, че Човекът-шарка няма еквивалент, като негова конкуренция може би най-близко е Карен Фукухара, въпреки, че Катана е по-скоро от “добрите”, но е също толкова мълчалива и ефективна. И все пак, ако ще я гледам като супергерой, предпочитам Кимико в “The Boys”.

Enchantress – определено не от най-добрите роли на Кара Делевайн и това с шизофренията ѝ също малко куца, тъй като Вещицата е почти толкова безмозъчна, колкото и една морска звезда. Армията ѝ ми напомняше на тази от “Тор: Светът на мрака”, а той не е много добър пример. С две думи – по-добре, че я смениха с изцяло CGI злодей в ребуута.

Визия / Ефекти

Най-очаквана, но най-скучна част.

Не мога да кажа, че отрочето на Ейър страда от някакви проблеми, поне откъм визуалната част. Е да, злодеят в новата екранизация, колкото и да е абсурден, изглеждаше много по-яко от Darkseid подобието, което видяхме като брат на вещицата в тази версия. От друга страна пък огнените фиести на Диабло и магиите на Вещицата изглеждаха прилично, просто може би бяха твърде малко.

Откъм грим и костюми по-скоро можеше да се справят по-добре, особено когато става въпрос за Харли Куин (която споменах вече) или Жокера (честно казано на Хоакин Финикс визията беше по-яка, да не говорим за тази на Хийт Леджър), но затова пък Килър Крок изглеждаше прилично като за semi-CGI образ. Факт е обаче, че отрочето на Гън изглеждаше страхотно дори и в 2D (и добре че), докато това тук реално не е нищо особено или впечатляващо.

Аудио / Саундтрак

Much amazing, much wow.

С ръка на сърцето мога да кажа, че за мен това е частта, в която този филм блести. Изключвайки факта, че съм фен на Twenty One Pilots и Imagine Dragons, тонът на филма (доколкото го има в тази каша) е приятно подплътен с песни, написани специално за филма (и тук-там някой и друг кавър ала Марго Роби) и подхождащи на атмосферата му. За разлика от лентата на Гън, в тази на Ейър определено си личеше (и се усещаше) това нахъсващо и нажежаващо ситуцията чувство, което един як саундтрак носи със себе си, и озвучението в тези ситуации определено беше на едно прилично ниво.

И да, не мисля, че има смисъл да споменавам “Sucker For You” или “Heathens” (все пак го направих), които моментално оглавиха YouTube чартовете и са може би най-голямата следа, която този филм ще остави след себе си, тъй като продължават да се слушат дори и сега и поне на мен не спират да ми напомнят, че този филм съществува.

Мнение / Оценка

“Отряд Самоубийци” е гледаем и става за убиване на 2 часа. За съжаление това е най-позитивното, което мога да кажа за него. По-скоро ще бъде запомнен със скандалите и неоправданите очаквания, отколкото с някакви кой знае какви качества или запомнящи се образи (изключвайки Харли, ама нея упорито се опитват да ни я наложат така или иначе).

★ ★ ★ ★

Финалната присъда

Понеже ми попадна тази картинка докато разглеждах и четях какво ли не за горните два филма в Интернет, исках и вие да видите, че и RT правят огромна разлика между първия и “втория” филм на същата тематика. Не че това е някакъв фактор, тъй като в горната класация могат да се видят и изключително нелогични (да се разбира “подкупени”) резултати, но все пак дава индикация за това колко полярни са мненията към едното и другото.

Лошата новина е, че в общия случай продълженията са по-слаби от своя предшественик. Добрата новина обаче е, че “Отрядът Самоубийци” не е продължение, а един своеобразен рестарт на “Отряд Самоубийци”. Ако вече не е станало ясно, мисля, че спокойно можем да заключим, че изричното натъртване на това, че не става въпрос за който и да е отряд от суперзлодеи-камикадзета, а за отрядЪТ от подобни типажи печели битката и със сигурност отрочето на Гън е с поне една класа (ако не и повече) над своя мрачен събрат (както изглежда по всеобщо мнение, между другото).

Не знам накъде ще тръгне като качество вселената оттук нататък като цяло, но говорейки конкретно за нестандартната групичка на Аманда Уолър, бих се радвал (след “Пазителите на галактиката 3”, разбира се) да видя едно истинско продължение от Гън със същите, че и други недоразумения в отбора и техните приключения. А пък дотогава тези, които също като мен са останали доволни от поне един от двата филма, ще могат да се насладят на предстоящия spin-off сериал догодина (който ще включва няколко епизода, режисирани от Гън, между другото – дано и главният герой повиши малко качеството), както и на предстоящата игра на Rocksteady.

HYPE!

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.