Знам, че вие, драги читатели, с нетърпение очаквате ревюто на “Играч първи, приготви се“, но тъй като бях доста хайпнат и (spoiler alert) филмът наистина ми хареса, ще трябва да изчакате още малко, за да успея да наредя мислите си и да ги преобърна в текст. Междувременно обаче реших отново да се пробвам със „случайното“ кино (за което споменах при ревюто на „Враждебни“) и да видя какъв ще бъде късметът ми този път. Е, сега вече спокойно мога да си направя три извода, следващи един от друг, до които достигнах на изхода на киното:
- Резултатът беше меко казано катастрофален.
- Аз съм абсолютен карък, когато говорим за случайни неща.
- Адреналинът след последното ми кино преди това се замени с абсолютен хейт.
Ненавиждам хоръри като цяло и откровено мисля, че 99% от тях нямат абсолютно никакъв смисъл и единствената причина някой да ги гледа е ако безкрайната тишина и „jump scare“ ефектът им вдигат адреналина. Дори преди да гледаме настоящия филм ни показаха няколко трейлъра на олд скуул ужаси, които предвещаваха нещо подобно, така че донякъде бях готов за пълна тъпотия. В последствие обаче, когато разбрах, че гледам трилър с наченки на драма и мистерия, се надявах на нещо поне маалко по-добро. Е, в крайна сметка май щеше да е по-добре и за публиката, и за хората от киното (ще разберете защо към края), ако се беше паднал просто който и да е ужас.
Но за какво всъщност става въпрос? Ами, ако не сте разбрали вече от заглавието, става въпрос за не особено известния (т.е. не е Холивудски блокбъстър, но за кино експертите очевидно е бил едва ли не очакван феномен) филм „You Were Never Really Here“ / „Ти всъщност не си бил тук“ (ако въобще така трябва да звучи заглавието) или още „Красив ден“ / „A Beautiful Day“ (както го рекламират в Германия), който е направил своята премиера, макар и в незавършен вид, на фестивала в Кан миналата година, а тази година получава и своят шанс по световните киноекрани. Ако по някаква случайност вече сте гледали филма и сте чели някакви мнения, които подкрепяте, то НЕ четете по-надолу. Сигурно се чудите защо – ами по една съвсем проста причина – всичко живо, ‘де що мисли, че разбира от кино и оценява продукции, едва ли не боготвори лентата (87 пункта в RT, ‘nuff said) и се съсипва от хвалебствия и комплименти, а за мен, както вече споменах – филмът е абсолютно бедствие в ПОЧТИ всички свои аспекти.
А тук виждате физиономията на Хоакин Финикс, когато е прочел ревюто досега.
Няма да навлизам в особени детайли за всеки един компонент на филма, тъй като всъщност цялата концепция е това, което не ми се нрави особено. Комбинацията от странни режисьорски решения (разбирам идеята за PTSD, но тези ретроспекции бяха твърде случайни и малко излишни на фона на цялата картинка), лесен за проследяване, но изключително тромаво представен сюжет (дори и с бруталната игра на Финикс, но за това по-късно) и доста грубовато поднесени и клиширани послания са основните причини „You Were Never Really Here“ да изглежда като поредния евтин трилър, който иска да е малко повече и да грабне зрителя със засилено напрежение.
А ефектът за зрителя след края на тези мъчителни почти 90 минути какъв е? Ами, никакъв, освен абсолютно изтезание. Освен факта, че на 10-тата минута вече исках да си тръгна от киното (но не го направих, нали, просто защото не съм такъв човек, а и колкото и евтино да звучи, дал съм пари, все пак), а към 60-тата, подобно на човека във филма, вече исках и да се самоубия. Фетишът на главния герой да налага жертвите си с метален чук и няколкото излишно брутални сцени на насилие в случая не помогат особено за подсилване на емоциите на публиката и единственото нещо, което всъщност може да ви държи будни и да ви спести появата на суицидни мисли, са готините парчета, които звучат от време на време в някои сцени и вкарват някаква свежест в иначе умрялото нещо.*
В ревюто вече споменах обаче, че филмът се проваля в ПОЧТИ всички аспекти и тук искам да отделя малко място и за причината, поради която тази дума все пак е в изречението. А тя всъщност е само една и се нарича Хоакин Финикс. Нямаше как да сбъркам култовата му физиономия още от началото на филма, дори и когато си нямах представа какво въобще гледам. Той е и буквално, и преносно единственото нещо във филма, което успява да събуди някакви емоции (дори и в моя случай да са по-скоро негативни) и поне да ми даде усещането, че този филм не е бил тотална загуба на време. Проблемът е, че в „Гладиатор“ поне имаше страхотен екип със себе си и едно изумително за времето си зрелище, в „Тя е глас“ имаше страхотен сценарий и режисура на Спайк Джоунз (е, и гласът на Скарлет Йохансон, разбира се), а тук, колкото и да го харесвам като актьор, просто няма с какво добро да работи и в крайна сметка талантът му е единствената причина продукцията да не е на дъното на вечната ми класация за отчайващо глупави такива (както и причината филмът да заслужава поне едната от двете награди, които е получил на фестивала в Кан).
Тази сцена е може би една от най-силните за целия филм, но когато конкуренцията е пълна трагедия, ефектът от нея също бледнее, дори и със страхотен Финикс.
След всичко казано досега, най-вероятно си мислите: „Хм, този пич въобще не разбира от кино, за какво се е захванал да пише?“, и най-вероятно ще сте прави. Въпреки това, както съм казвал и преди, всеки има право на мнение и не задължавам никого със своето. Но само ще кажа, че по същата логика не задължавах и нито един друг човек в киносалона с моите мисли и чувства и все пак ми се струва, че от тази зала не излезе нито един човек с позитивни впечатления. А, и онези кратки анкетни формички, които получаваме накрая, за да оценим филма, който сме гледали? Е, всички ги попълниха, а това, да ви кажа, се случва доста рядко и обикновено е с основателна причина и клони към една от крайностите, а, повярвайте ми, този път със сигурност не беше положителната. Но в крайна сметка, каквито и да са били реакциите и емоциите на останалите след прожекцията, в случая това не е толкова важно, тъй като все пак давам своите впечатления, та затова едно ви и едно кратко обобщение, за да не се ядосвам с още повече текст (хейтът в това ревю даже е много по-малко, отколкото първоначално планирах):
„You Were Never Really Here“ (де да беше така и да не бях и аз на тази прожекция) или „A Beautiful Day“ (де да беше и денят ми хубав след този филм) може и да е прехвален от критиците и да носи славата на „наследника“ на „Шофьор на такси“ (не знам хората, които са го казали това, какъв хонорар са получили или на какви наркотици са били), но всъщност ако питате мен, бих искал не аз, а киното да ми плати прожекцията за подобен фарс и ако мога да избирам, да гледам отново и отново трейлъра на „Шофьор на такси“ (който също пуснаха преди самата прожекция) N пъти, защото със сигурност няма да ми стане толкова скучен, колкото беше филмът, а и ако това недоразумение трябва да е култовата класика на Де Ниро, преродена в нашето време, то аз най-вероятно съм прероденият Супермен, да си знаете.
3.3 броя за героя Финикс / 10
* – Предполагам сте забелязали честото използване на неопределителни местоимения – както сигурно сте се досетили, идеята ми беше ясно да изразя неконкретизираните неща или по-точно неясните опити за нещо хубаво в този филм, които, за съжаление, се провалят гръмогласно.